Оса Ларшон е една от звездите на скандинавската литературна сцена. Носителка е на престижната награда на Шведската академия на криминалните автори за дебют, която я превръща в международна сензация. Прочува се с поредицата си за Ребека Мартинсон, от която у нас са издадени две книги – „Слънчева буря“ и „Погълнатата от земята кръв“ (изд. „Емас“). Представяме ви проницателната ѝ статия за HuffPost, в която писателката разнищва въпроса за жените жертви в криминалните романи.
Чувам, хората негодували, че шведските писатели убиват купища жени в книгите си. Като шведска авторка на криминални романи инстинктивно ми се приисква да вдигна ръка с вик: „Не и аз! Не и аз!“. Винаги съм обмисляла внимателно този въпрос.
В качеството си на млада писателка веднага изреждам наум жертвите на убийство в книгите ми. Първият е мъж. Вторият, третият и четвъртият – също. Пфу! Номер пет е жена. Шест и седем са мъже. Следват двама самоубийци – мъж и жена. Вече стигам до края на втория ми роман. Статистиката продължава. От седем жертви на убийство петима са свещеници.
Не, не тая лоши чувства към Църквата, обяснявам с плахо сведен поглед, когато журналистите ме заливат с въпроси.
Обажда се чичо ми, викарий: „Спри да убиваш свещеници“. Това са думите му. Обещавам да спра.
Всъщност чичо ми е единственият човек сред познатите ми, изразил загриженост за духовниците, които съм „застреляла“, „пребила“ или „оковала във вериги и хвърлила в езеро“. Той обаче не споменава нищо за мъртвите кучета. Само в първите си два романа убивам пет четирикраки приятели на човека. Всички други ме питат защо е необходимо да убивам толкова много кучета?
Защо ли? Тези въпроси искрено ме вълнуват. Защо жените стават толкова непропорционално често жертви на жестоки престъпления в криминалните романи? Защо убивам толкова много кучета?
Винаги съм чувствала, че литературата е огледало на времето, в което е писана. Не е чудно, че в художествените произведения откриваме убийства, за каквито съобщават в новините. Всъщност мъжете, жертва на пагубно насилие, са повече от жените. Ако обаче жертвата е жена, престъпникът най-често е мъж, с когото е имала връзка, и престъплението обикновено се извършва вкъщи. В това отношение литературата се отклонява от действителността.
В криминалните романи жените не умират, пребити от съпрузите си, или в спалните си. Просто се оказват на грешното място в неподходящ момент. В действителната Швеция обаче, както в много други държави, повечето жертви на непредумишлено убийство са млади мъже.
В западните общества, където властващата културна сила е развлечението, а не религията, криминалните сюжети често служат като съвременни притчи — светски, агностичен отговор на дидактичните истории, разказвани в неделя от църковния амвон. Те задават почти същите въпроси за нас и за обществото ни – кои сме, какви са греховете ни. Как вършим зло и как въздаваме справедливост? Какво е положението и какво е редно да бъде?
В Библията Бог вижда несправедливост и раздава правосъдие. Божият път е болезнен.
Оса Ларшон (снимка: Thron Ullberg)
В криминалната проза служителите на реда изваждат убитата млада жена от езерото. Полицейският инспектор я вижда, разпознава я, дава ѝ име и предистория. Длъжен е да раздаде правосъдие и така да отмъсти за жертвата. Отреден му е болезнен път. Той никога не е обикновен човек, спазващ здравословна дистанция от професионалния живот, който работи усърдно три дни седмично, в четвъртък има насрочена среща в леглото със съпругата, а най-тежко житейско страдание му причинява плешивината, лъснала на темето му. Не, полицейският инспектор влага сетни сили, за да разреши случая, който не му дава мира, и в резултат всява хаос в личния си живот. Съпругата го напуска, той прекалява с пиенето и се откъсва от децата. Самотен работохолик и алкохолик. Това е обичайният път на героя от криминален роман.
И ето я причината жертвата – също обичайно – да е млада жена или дете: целта е ние, читателите, да ѝ съчувстваме. Все пак жертвата трябва да е достойна за мъките на полицейския инспектор, както човешкият род трябва да е достоен за Божиите страдания (защото от дълбока любов към света Бог е дал едничкия си син).
Ако жертвата е, да речем, дебел мъж на средна възраст, той играе съвсем различна роля и в никакъв случай не подхранва мита за героя. Щом в езерото има дебел мъж, басирам се, че му е отредена активна роля във фабулата. Така са представени мъжете в криминалната проза – като хора на действието, буквално. Той е направил нещо. Предал е мафиотски бос, имал е лаборатория за метамфетамини, „изнасял“ е проститутки от Русия. От друга страна, ако жертвата е жена, най-вероятно единствената ѝ грешка е, че не е уцелила момента – грешно място, грешно време. Това е проблем. Проблемът обаче не колко точно жени умират в криминалните романи, а защо умират.
В „Кратка история на митовете“ Карън Армстронг пише: „Следователно митологията е предназначена да ни помага да се справим със сложната съдба на човека. Тя помага на хората да намерят мястото си в света и истинския си път“. Накратко, митът ни казва как да действаме в хаотичния, неразгадаем, заплашителен свят, за да запазим обществото, което искаме да имаме.
Какво послание предава тогава смъртта на жената, попаднала на грешно място в неподходящ момент? Ето какво чувам: не излизайте да бягате за здраве сами в гората; не ходете сами по улиците; не си уговаряйте срещи с онлайн познайници; не носете къси поли; не правете секс с непознати. Стойте си вкъщи при съпруга! Така ще поминувате добре и дълго на земята!
Петнайсетгодишната ми дъщеря носи десет пласта грим, а колкото до полата – на излизане от къщи, изглежда, си забравя гашите на пода в банята. Аз съм ѝ майка и съм загрижена. Не искам обаче да научава урока, че светът е твърде опасно място за жена в къса пола. Предаден докрай, урокът стига до обичайното заключение, което редовно чуваме от устата на политици, мислители и кого ли още не: „Ако жертвата е жена, провокативно облечена, пияна или с извънбрачна връзка, тя си го е търсила“.
Кучетата обаче са съвсем друго нещо. В моите романи има много кучета. Колкото и да ги очовечавам, те няма какво да научат от криминалната проза. Зачета ли криминалните си романи през призмата на митологията, кучетата ми са метафори на страдащия Бог… така де, на полицейския инспектор. Или в моя случай – на главната героиня, разследващ прокурор Ребека Мартинсон.
Кучетата умират, защото Мартинсон е безмилостна застъпничка на истината и справедливостта. Те са нейният венец от тръни. Както множество други криминални писатели, гледам да възлагам заплетени случаи на главната си героиня.
И така, защо писателят трябва да държи под око убитите си жертви? Да следи дали умъртвява равен брой мъже и жени и за предпочитане да убива възможно най-малко хора? И никакви кучета. Трябва ли писателят хубавичко да си помисли, преди да разкаже за жена, убита, защото се е застояла до късно в бара, и то с пусната коса и възкъса пола? А докато нищим темата за личната отговорност, редно ли е Ребека Мартинсон да яде неорганично месо? Редно ли е изобщо да яде месо? Не трябва ли да кара екологична кола? Да рециклира по-усърдно? Да ругае по-малко?
Отговорът на тези, макар и важни, въпроси задължително е „не“. Писателите носят отговорност за думите си, литературните герои – не. Свободата на писателя да взема решения от името на героите е съществена и за писателя, и за читателя. Това важи за всички жанрове.
Безспорно обаче са ни необходими мислещи читатели, които да подлагат на съмнение взетите от писателя решения, а и огледалния свят, създаден в книгите им. Бдителният читател винаги трябва да пита: „Защо тя направи това?“. Да казва: „Ама че тъпотия!“. Това е чудесно. Така е редно да бъде. Читателите да мислят свободно. Писателите да пишат свободно.
Превод: Емилия Ничева-Карастойчева
Снимка на публикацията: Melbourne Writers Festival
