fb
Ревюта

От демоните на злото не те спасява това, че си „Вундеркинд“

4 мин.
Vunderkind Nikolai Grozni

Vunderkind Nikolai Grozni “Хората често обичат да забравят. Но амнезията не запечатва миналото, нито пък заключва вратата към смъртта. Има друго време, време във времето, което не се претопява в бъдещето. Има друго настояще, което продължава да се разплита в миналото.“

„Вундеркинд“

Годината е 1987, героят е на петнайсет и има още две години до падането на Берлинската стена. Учениците ходят с униформи, дългите коси са забранени. И ако отстрани възпитаниците на софийското музикално училище изглеждат като привилегировани лигльовци, то зад фасадата на високото изкуство и успехите работи безмилостната машина, която ще те смаже, ако не играеш по правилата.

По онова време музикалното училище има привилегията да се помещава в историческа сграда на ул. „Оборище“ 5. Тя видимо се отличава от еднотипната архитектура на социалистическите постройки. Високите тавани, дървените врати с дърворезба, орнаментите по стълбището, шахматният под при главния вход и най-вече интригуващото й минало (тогава бивша собственост на католическата църква) придават ореол на тайнственост, създават усещането за храм, в който избраните таланти биват посветени в служене на музиката. Но достатъчен ли е талантът, за да оцелееш в света на вечното съревнование, родителски и преподавателски амбиции?

„Вундеркинд“ (изд. „Сиела“) ни въвлича в едно сюреалистично пътуване в миналото, като възкресява по въздействащ начин злокобната атмосфера на София от 80-те години. Град, обладан от пълзяща тъмнина и зло, изпълнен с демони и тревожно предчувствие за беда, а в него объркани юноши търсят в музиката спасение от безсмислието и лъжата, които са проникнали във всички кътчета на личния и обществен живот:

„Спареният въздух, смачканите граждани и бронзовите идоли изчезват и на тяхно място изниква необятен безплътен град, в който всичко – стените, цветовете, хората – е сътворено от звуци.“

Усещането за безнадеждност и мрак тегне над обитателите му както небето „ с цвят на гранит“.  Дните се сменят сиви и безрадостни, въздухът е натежал от страх. Животът е толкова безцветен, че белотата на зимата идва като разнообразие. Едва започнали да се оформят като личности, Константин и неговите приятели виждат как хората с власт насочват съдбата им в предварително определени коловози и с инстинкта на младостта се опитват всячески да избягат от тях. Часовете свирене се редуват с предизвикателен секс, отсъствия от училище, кратки глътки свобода с няколко тайни дръпвания от скритите цигари. Бунтът им се разразява в яростна надпревара с пианото и ожесточено съревнование помежду им. Бесни пасажи се задъхват по страниците, отекват камбанени акорди.

В тази изпълнена с музика книга дори отделните глави носят наименованията на произведения от Шопен, Брамс, Рахманинов. Читателят се докосва до емоцията от музицирането, до вътрешния аспект на музикалното изпълнение. В тази част обаче, не можах напълно да се настроя на „вълната“ на автора. Имам резерви към „превеждането“ на музиката с думи. Когато свириш, даваш свобода на слушателя да я преживее по свой начин; започнеш ли да я описваш с думи, вече му поставяш граници. Ясно е, че Николай Грозни влага символичен смисъл в трактовката на всяко произведение, което маркира като жалон началото на следващата глава, но да дефинираш посланието на музиката в контекста на действието навява усещане за претенциозност.

Сюжетът на места също се приплъзва по повърхността и не избягва клишетата. С изключение на главния герой, другите не ми бяха особено интересни. Взаимодействията между тях не са силната страна на автора – част от диалозите звучат приповдигнато, неестествено, някои от ситуациите са наивно-истерични. Тези недостатъци обаче се компенсират до много голяма степен от динамиката на действието, наситено със събития и във външен, и във вътрешен план, с типично юношеска смесица от отегчение, крайни настроения, силни чувства, неувереност. Николай Грозни е страшно добър там, където трябва да пресъздаде определено усещане, атмосфера. Описанията на София, на училището са силно въздействащи, употребата на езика – майсторска.

Не е лесно да се върнеш по стъпките си назад, да тръгнеш подир кълбото, което се размотава в обратна посока към миналото. Мисля, че имаме нужда от такива книги – антидот на лъжливата носталгия по „онова време“; книги, които яростно се противопоставят на безразличието, на бездушието, убийствени за всяка чувствителност и творческа свобода. Книги, които помагат да не забравим.