fb
ИнтервютаНовини

Яник Енел: Съвременното общество не желае да чуе какво мислят писателите

9 мин.
FILES-FRANCE-LITERATURE-PORTRAIT-HAENEL

Яник Енел е роден през 1967 г. в семейство на военни. Прекарва детството си в Африка, а след завръщането си във Франция постъпва във Военното училище в Сарт. После завършва лицея „Шатобриан“ в Рен. Трудният период от живота му във военното училище е основна тема на първия му роман „Малките войничета“ (1996). Година по-късно, заедно с Франсоа Мейронис, основава литературното списание „Лин дьо риск“, като издава и два сборника съвместно с Филип Солерс. През годините сътрудничи още на изданията за литература и кино „Трансфюж“, както и на „Шарли Ебдо“. Романът му „Кръг“ (2007) е отличен с наградите „Декември“ и „Роже-Нимие“, а историческият „Ян Карски“ (2009) му носи призовете „Фнак“ и „Интерали“. Автор е още и на „Бледите лисици“ (2013). 

Френският писател гостува у нас по два много специални повода – да представи последния си роман „Дръж здраво венеца си“ (изд. „Парадокс“), спечелил му първата награда „Гонкур“ в България, и да оглави журито от ученици и студенти, което ще избере следващия ѝ лауреат. Разговорът с него, за който благодарим и на преводача от френски Тома Георгиев, беше истинско удоволствие. Чистосърдечното отношение на Енел към литературата и уважението му към младите читатели оставят силно впечатление. Вижте какво сподели той пред „Аз чета“:

Френската литература е сред най-добре представените в света. Като първи носител на „Гонкур“ в България Вие можете да потвърдите този факт. Как литературата се превръща в културна експортна стока?

Не считам литературата за стока, но не съм и невинен, защото осъзнавам, че книгите са стока. За мен има разлика между двете. Литературата е свещена, докато книгите са профанни. Моето желание и цел е прехвърлянето на литературата в книгите. Освен това не мисля, че пиша точно френска, а по-скоро европейска литература. Материята на романа е изтъкана от римска и гръцка култура, а литературата и поезията прекосяват тези граници.

Изтъквате, че пишете по-скоро европейска, отколкото френска литература. Това ме навежда на мисълта за разделението в много съвременни литератури, включително и българската, в които се наблюдава противоборство между традицията и излизане на сюжетите отвъд националните граници. Съществува ли подобна двойнственост и в съвременната френска проза?

Във Франция литературата поначало е универсална. Тя е преди всичко слово, реч, и колкото и да се маргинализира, остава престижна. Но е вярно, че броят на читателите в цяла Европа, се понижава. Смятам, че литературата се е превърнала във вид съпротива срещу битовите, вулгарни медии. Аз съм човек на XX век и се чувствам като наследник на Бекет и Пруст. Казвам го със скромност, не се хваля.

Смятате ли, че това вулгализиране отчасти се дължи на факта, че живеем в ера на социални медии и бързи развлечения, които правят задържането на вниманието на читателите все по-трудно?

Мисля, че демократизацията на всички изразни средства е нещо хубаво, но проблемът е обедняването на езика. Дори във Франция се наблюдава феноменът на самота на литературата, защото тя има за цел да обогатява езика, тоест е точно обратното.

Яник Енел (дясно) с Тома Георгиев, преводач на „Дръж здраво венеца си“, в София (снимка: „Парадокс“)

Струва ли Ви се, че тези тенденции се отразяват по някакъв начин на сегашното поколение френски писатели, което тепърва настъпва?

Не съм в реакционерска позиция. Възприемам литературата като богиня, пред която се прекланям и която почитам. Не мисля, че тя е просто комуникация или начин на общуване, а цял един странен и донякъде луд свят. Литературата е като алкохола – опиянява ни и това опиянение разширява света.

Дори съвременното демократично общество донякъде ни задушава. Езикът и речта имат тенденцията да се уеднаквяват. В романите, които пиша, основната тема винаги е да бъдеш по-свободен.

Дали влечението Ви към тази тема произтича от факта, че сте посещавали военно училище?

Точно така. Прекалено млад изпитах това уеднаквяване и формализиране във военното училище. До ден днешен съм запазил рефлекса винаги да бягам от групата и да излизам от рамките. Целта на „Дръж здраво венеца си“ е точно такава – нейният герой се опитва да намери собственото си кралство, което е в главата му. То е кралство без власт, а не авторитарно и деспотично. Това е кралство на алкохола, музиката и нощта.

На фона на този чист възглед, който имате за литературата, ми е особено интересно да разбера какво е мнението Ви за политизирането на някои от най-престижните литературни отличия в света. Заставате ли зад спекулациите, че тези призове пренебрегват художествените качества за сметка на други фактори, които не са обвързани с изкуството?

Разбира се, но чистата литература и политиката не си противоречат. Мисля, че в наградата „Гонкур“ се съдържа голяма власт за оказване на влияние и разширяване на света. Хубаво е да има и да се четат романи, които са вдълбани в реалността, защото литературата не се занимава само с рая, тя разглежда и ада.

През последните години пиша истории, които се отнасят предимно до емигрантите, включително и нелегалните сред тях. В книгите за избора на български „Гонкур“ също има някои романи, представящи тази гледна точка.

Как виждате ролята на писателя и твореца като цяло в съвременното общество? Продължава ли да бъде той глас на съвестта, или неговата обществена функция се размива?

В наши дни на хората не им пука какво мислят писателите. Времената се промениха и се появиха други носители на общественото мнение. Добре че писателите продължават да мислят, макар обществото да няма желание да ги чуе. Работата на писателя е в нюансите и детайлите. Ако нюансите и детайлите са политика, значи писателите са политици. Има една фраза на Ницше, който казва: „Просто ме боли, защото аз самият съм нюанс“.

Яник Енел (снимка: Philippe Quaisse)

Като председател на журито, което ще посочи тазгодишния носител на „Гонкур“ в България, ще вземете ли предвид засягането на наболелите обществени теми? Какво в една книга ви подтиква да застанете зад нея с гласа си?

Основният ми критерий е да доловя страста и плама на учениците и студентите. Няма да им налагам каквото и да е – книгата, която ги развълнува най-много, ще заслужава наградата. Темата е от второстепенно значение.

Добрата книга е тази, която обръща нещо в нас и предизвиква чувствата ни. Ако младите хора са докоснати от една книга, тя е и моята. Най-важна е силата и мощта на емоцията. С песните е подобно. Ако чуете една мелодия за първи път и я запомните, това означава, че е добра. При литературата е същото – когато отгърнете първата страница, по нея можете да разберете дали книгата ви докосва. Това ще попитам младите студенти и ученици – какво ви развълнува в тези книги? Бих се зарадвал, ако дори ми посочат конкретни фрази, които са ги разчувствали по някакъв начин. В края на краищата, те ще решават, а аз просто ще броя гласовете (смее се).

Признавам, че ме трогнахте с уважението, което проявявате към гласа на младите читатели. Често се говори, че младото поколение не уважава старото, но понякога се забелязва и обратното – старото поколение да гледа с преебрежение на младото. 

Дълго време съм бил преподавател в трудни училища в предградията и затова съзнавам колко е важно както да приемаш, така и да предаваш. Имам много високо мнение за литературата, но младите притежават силно усещане за собствената си страст, така че съм сигурен, че ще намерим общ език.

У нас постоянно се налага  според мен погрешното  схващане, че „младите вече не четат“. Чуват ли се подобни опасения и във Франция?

Да, но това не важи само за младите хора. Обществото като цяло се занимава с други неща. Иначе не съм съгласен с клишето, че младите не четат, напротив – смятам, че учениците и студентите четат много. С навлизането на интернет техните познанията само се увеличават. Дъщерята ми е осемгодишна и вече знае много неща, за които аз на нейната възраст не подозирах. С литературата е същото – можеш да се извисиш чрез нея, но не трябва да убеждаваш и да вменяваш на младите, че тя е нещо тежко и смазващо. Литературата е забава и опиянение. Опитвам се да пиша книги по същия начин, по който Sex Pistols са правили албуми. Литературата е секси (смее се).

Мисля, че литературата е самота, но такава, която се разраства. Насладата на един четящ младеж на петнайсет години е същата като тази на възрастен господин, който може да чете на латински. Същото е като с любовта, когато си сам, а сте двама.

Как протече срещата на Яник Енел с българските франкофони ще откриете тук.

Снимка на публикацията: AFP