fb
Ревюта

Тихата революция на любовта в едно необичайно евангелие от Юда*

4 мин.
judas-amoz-oz

judas-amoz-ozПрез зимата на 1959 година една порутена къща в притихналия Ерусалим събира трима души – младеж, старец и красива вдовица. Всеки от тях е затворен в болката, която носи в себе си. Съжителството им постепенно очертава странен триъгълник, в границите на който прозират сенки от миналото. Привидно нищо не се случва, но тази камерност не бива да ни заблуждава – годината е само отправна точка, а пътуването е назад към създаването на държавата Израел, чак до времето на Исус.

Струва ми се, че “Юда” (изд. „Милениум“) е книгата, която Амос Оз винаги е искал да напише. Всичко, което писателят е споделял като гражданска и философска позиция и деликатно е вплитал в тъканта на предишните си романи, тук сякаш е изнесено на преден план. Тя продължава любимите му теми – палестинско-израелския конфликт, религиите, семейните отношения, но в нея той най-сетне стига до двата образа от Новия завет, които го вълнуват силно още от юношеството му: Исус и Юда.

Романите на Амос Оз са бавни и спокойни, в тях има дори известна скучноватост, която носи своето очарование, но това е само на повърхността. Историята на тримата обитатели на старата къща е капсулирана отвъд обичайното ежедневие и на моменти изглежда застинала. По продължение на целия роман върви безкраен разговор, в който се съпоставят и допълват различни гледни точки за любовта и предателството, за заблудите на властта и мечтата за изгубения рай. Дългите монолози се редуват със суховати бележки по дипломната работа на Шмуел – “Исус през очите на евреите”.

Постепенно започват да изникват сенките на призраците – невидими спътници на героите. Те са все на хора, обвинявани от съвременниците си, че са предатели: образът на Юда, въплътил едва ли не същността на предателството, митологично преплетен с антисемитизма; Абраванел, един мечтател, за когото националните държави са  “примитивен и смъртоносен лабиринт”, отживелици като “клетки в зоопарк”; Миха Валд, изпратен на война само за да не бъде смятан за изменник на националните идеали.

Какво представлява предателството и спрямо кого се определя? Това е въпросът, който занимава Амос Оз. Той предлага една провокативна интерпретация за обстоятелствата около разпъването на кръста, която твърде се отдалечава от християнската. Тя реабилитира Юда като най-верния, най-обичащия Исус ученик, който единствен остава с него до самия край. Юда вярва, че учителят му ще спаси света, тук и сега, чрез чудото на кръста, което обаче не се случва.

Като се замисля за моментите в романа, които най-много са ме впечатлили, осъзнавам, че това не са онези безспорно силни и дълбоки по смисъл послания, съдържащи се в думите на героите, а миговете на броденето из зимния Ерусалим, на нищонеправене и мечтаене; тези уж празни часове, когато думите се утаяват в душата на Шмуел и подготвят промяната.

В края на книгата никой няма да остане съвсем същият. Гершом Валд започва да говори за загиналия си син, а черупката на скептицизма му се пропуква. Разочарованата от мъжете Аталя допуска любовта до сърцето си, а обърканият Шмуел си тръгва от къщата малко по-мъдър.

Този непохватен младеж с „външност на пещерен човек с душа, оголена като ръчен часовник, на когото някой е махнал стъклото”, е обещание за нещо ново – обещание за човек, който няма да се предаде на фанатизма, а ще търси отговори чрез своята чувствителност. Човек, способен да изслушва другия и да се докосва до различното. Промяната е единствената сила, в която вярва Амос Оз. Защото по-лесно е да победиш, но неизмеримо по-трудно – да преодолееш омразата и да събудиш любов.

Прочетете още ревюто на Петрана Петрова за „Познание за жена“.

*Оригиналното заглавие на романа е „Евангелието от Юда“.