Започнах да чета „Зимни новели“ от Ингвилд Х. Рисхьой (изд. „Изида“, преводач Ростислав Петров) в много ветровит и свиреп ден. Точно в такова време трябва да се чете норвежка литература, никак не й отива разсеяността на лятото и натрапчивото щастие във въздуха. През 2014 г. книгата печели най-голямата и престижна литературна награда в Норвегия – „Браги“.
Новелите са три и макар да нямат общо една с друга откъм сюжет, всяка от тях представя семейните връзки и загубата по свой начин. В първата „Не можем да помогнем на всеки“ една майка се бори с мизерията в резултат от неизплащане на издръжка, докато се опитва да дава добър пример на дъщеря си. Алекса е много малка, но никога не изрича лъжи и има радар за чуждите. Тя не би пътувала с майка си в автобуса без билет, въпреки че не им достигат парите.
Алекса е млада, но учи възрастните на емпатия, задава въпроси и мълчи упорито, което е нейната съпротива срещу несъвършенствата на света. В безизходицата, объркването и трескавите размишления на майка й усетих уязвимостта като шамар, който съдбата е приготвила за всекиго от нас – просто не знаем кога е наш ред да вдигнем глава за удара. И в трите новели витае усещането за провал, и то след помитащото осъзнаване, че не можеш да си по-силен, отколкото си. Но пък можеш да се бориш до последно.
И мама, когато беше спокойна, когато небето се изяснеше и тя сядаше при отвора на палатката със затворени очи и лице, насочено към слънцето. „Третият път, когато стъпчеш мъха, той не се появява отново – казваше тя. – Третият път, когато потънеш, се давиш.“
Втората новела „Истинският Томас“ е историята на един баща, който изпитва трудности от най-малките ежедневни битовизми. Виждаме го уплашен в магазин за възглавници, уплашен от общуването, от това, че е толкова рядко със сина си и неговата майка – жената, която така и не се е влюбила в Томас. Съзнанието му лесно се замъглява, има издънки в миналото, но всячески се опитва да разбере реалността, да се върне в нея и да се справи с пресичането на улицата, телефонен разговор или следенето на часа. Подобно на героите от другите две новели, Томас е уплашен от неспособността си да се погрижи не толкова за себе си, колкото за онези, които обича. Иска да бъде пример, да е силен, да спазва обещанията си, да се справя с живота.
Ингвилд Х. Рисхьой (снимка: Gyldendal)
Точно така е и в третата новела „Сестрата“ – най-голямата сестра се опитва да предложи ново бъдеще на брат си и сестра си, както и да избяга от онова, което би я застигнало, ако не действа веднага. Разбитото семейство и носенето на отговорност от ранна детска възраст са травми, които й причиняват толкова много мъка и работа, че с изключение на един-единствен път, никога не си намира приятели, няма време да учи или да се спасява, както може. Ролите на родители и деца тук са разменени и това води до бягство към една утопия, към къща, в която поне за малко е била щастлива.
Бях в собствените си мисли. И разбрах какви са хората. Как всички се движат в коловозите си. Като влаковете от онова време, когато бях малък.
Изреченията са кратки, но няма и нужда от много думи, образите и усещанията са достатъчно плътни. Хубаво е все пак, че дори в нещастието си човек се старае да е по-добра версия на себе си, че донякъде се е съхранил, щом изобщо си задава въпроса дали го е направил. Само че усилията невинаги се увенчават с успех и понякога просто губим. Важно е тази част от живота да бъде изговорена или написана, без значение колко е нелицеприятна.
На корицата пише, че историите излъчват топлина, с което не мога да се съглася. Мен ме вледениха и хвърлиха във всякакви размисли, но не смятам, че литературата трябва да ни развеселява или сгрява. Нейната роля понякога е да бъде сурова и да ни показва нещата в цялата им нелепост и обърканост.
