Из(вън) орбитата на самотата. Поезия от Милена Ангелова

когато невидимият враг се размърда

във въздуха

и апартамента става моя личен затвор

отърсвам пепелта от цигарата

от себе си

лежа будна

създавайки шарки по тавана

ровя в аптечката

за някое и друго хапче

което мога да изгълтам

за да ме вкара в съня ти

или поне да забравя ръцете ти

единствената моя мярка

за безопасност

сърфирам познатите вълни на безпокойство

спъвам се в бутилките по пода

и празните блистери

от всичките хапчета

толкова много хапчета

искам само да ти кажа

че малко ме е страх

само ти знаеш че когато казвам „малко“ имам предвид „много“

физически съм стабилна

и благодарна

но онези малки неща

преплетените пръсти

шегите които само ние си разбираме

сълзите по бузите

търкалящи се една към друга

под завивките

ледените пръсти на краката ти

малки неща

които ми липсват

като създаването

на вътрешен свят

където съществуваме

ти и аз

забележи

казвам ти и аз

все още те слагам пред себе си

чудя се

дали някога търсиш очертанията ми

в пространствата

на някоя задънена улица

и коя улица ти напомня

най-много за мен

чудя се

кого караш да се чувства в безопасност

дали медът все още се събира по

ъгъла на устните ти

привличайки пчелите

заличавайки всеки техен инстинкт

за оцеляване

размествайки представата им за свят

чудя се

дали обещанията ти тежат повече

или ти самата тежиш по-малко

като мен

от стрес

намирам търкулнало се на пода хапче

не e много

даже не знам дали ще помогне

колкото до теб

предполагам че наистина искам

да вярвам че си се променила

ако мога да повярвам в нещо

толкова абсурдно

тогава може би

най-накрая

мога да повярвам в нещо истинско