Мирела Иванова „Любовите ни“, изпълнени от самата нея, както и от четири любими актриси

Мирела Иванова с лекота на духа сменя епохите, взирайки се във времето, хвърля по някой камък във водата, оставя спомените да кръжат наоколо и се удивлява на целостта във възхитителни литании. Самотната игра край първоизвора на едно голямо дете, което разговаря безмилостно със себе си. Поетеса, която е истинско откритие!

Ди Цайт
*

„Впечатляващо е как Мирела Иванова съумява да въведе и вгради всекидневното в историята, да изпълни с празничност простичките неща – цяло чудо е… Една великолепна авторка.“

Важна е спойката, с която човешкото и поетическото естество си дават среща у Мирела Иванова и захранват нейната смелост, та едно на пръв поглед толкова беззащитно момиче да може да изживява, да трансформира поетически и да покорява светове.

Младен Влашки
*

Мирела Иванова е от малцината съвременни български творци, необременени от предателства към Словото.

Елка Трайкова

Да има място за всички. Това е един от скритите поетически девизи на тази поезия. Кредо на поетика, която има, разбира се, етическо потекло. Събирането на парченцата свят в стиха на Мирела Иванова не е просто навик на почерка, а кауза на човешкото съществуване – да приюти, да бъде съпричастна и милостива към всички, да ги съхрани в поетическата памет, да ги спаси от безсловесна празнота и бездарно живеене.

Пламен Дойнов

*
Мирела Иванова избира да представи в антология любовната си лирика от 80-те години насам, като прегрупира в циклите „Син период”, „Четива с продължение”, „Трохи”, „Прози” и „Обичах да обичам” ключови творби от „Каменни криле”, „Самотна игра”, „Шепоти”, „Памет за подробности”, „Разглобяване на играчките” , „Еклектики” и “Бавно”. Както винаги, изборът й на заглавия дефинира (иронично) предпочетената стилистика. Мирела Иванова винаги пише за любовта, критикувайки – с непоколебима вярност – традицията на цялата българска (женска) литература. И ако това е отговорът на въпроса „за какво пише?”, то и отговорът на „как пише?” е еднозначен: като постмодернист, който виртуозно ползва жанрове и похвати, за да вложи в тях непривично съдържание. Да смеси възвишено и вулгарно във вероятно най-проходимия и прочувствен постмодерен лирически изказ у нас. Изказ, който подвиква дръзко през трапезата на далеч не само литературната публичност. Всъщност Мирела е гамен на отчаянието и пройдоха на самотността. „Любовите ни” е ярко медиатизирана книга, всъщност поредица от репортажи за карнавализацията на трагизма през последните години. Текстовете й се борят срещу фрагментацията, която превръща самоличността в произволно струпани мигове. Стиховете са увлечени от инерцията, с която нищото – социално и политическо, еснафско и фукливо – ни задръства. Затова Иванова интериоризира и хуманизира формулите и клишетата – тя, примерно, работи в Комитет за изстрадване на нещата… Нейното самоотречение в любовните перипетии е колкото самозащитно, толкова и принудително, съдбовно дори. И заразява. А и няма по-голям комплимент за българските мъже от начина, по който Мирела Иванова ги описва във време, когато говорим ли за любов, винаги говорим за нещо съвсем друго. А Мирела говори за любов – преди всичко като въжделение и като раздяла. Зад изискания й етикет има гняв. Нейната антология ми припомни като свой тотален контрапункт легендарните стихове на Атанас Славов от „Порнографска поема 1968”: „Те не са влюбени, но как се любят”. И макар Любовта вече да е любови, и макар да е потънала в миналото време на глагола, стихотворенията на Мирела продължават да я възпяват.
Марин Бодаков

*

Всички сме участници в любовния театър на тази поезия. Защото Мирела Иванова е назовала своята лична юбилейна антология “Любовите НИ” и употребата на това НИ съвсем не е формален жест. Ние също сме въвлечени, това са и нашите любови. И това е съвсем странно за една любовна поезия. Обикновено една такава поезия е изповедна, тя се разгръща най-често в интимна атмосфера, предполага камерност. Тук, в “Любовите ни”, някак любовта е множествена – не просто защото се изповядват дълга и объркана поредица любови, а защото се представят любовността, влюбеността, любенето, пропадането в любовта, издърдорването на любовта, изгубването на любовта, мъката по пропадналата любов, въобще на всички нас, на градските български и европейски хора; ЛЮБОВТА, т.е. любовите ни са превърнати в общосоциален проблем, показани са като център и невъзможна същност на живота ни.
Тук, в тази поезия, любовта е за всички нас големият тест за смислеността на битието ни, тя драматично ни саморазкрива, откроява ни като любовници, които най-често не разбират високия смисъл на самите си любовни занимания, които не са в състояние винаги да превърнат нагона си в ерос, да го възвисят и отстояват.

проф. Михаил Неделчев