представянето на поетическа книга на Иван Сухиванов „Вода през пръстите“

С думи за книгата участва Митко Новков

_ _ _
„Новата поетична книга на Иван Сухиванов „Вода през пръстите“ е нова, но заедно с това и отпреди. А е отпреди не само защото в нея са включени вече познати негови стихотворения, но и защото Иван в нея не изневерява на своя творчески натюрел – минималистична поезия, концентрирана, заредена с дълбок смисъл, който избухва през една думичка само, а понякога не и през дума, а през интервал между две думички. Той е посочил в карето, че има двама редактори и държи много на това – Иван Цанев и Никола Иванов, за да (ни) покаже по този начин, че тази негова книга е обгледана от два внимателни взора – този на поета, на финия поет Иван Цанев, и този на критика, на детайлния критик Никола Иванов. В резултат се е получило изящен поетичен сборник, в който всеки, имащ усет за истинската поезия, ще намери своята наслада. Своята наслада, но и своите дълбочини , бездънните дълбочини на смисъла…“ ~ Митко Новков
_ _ _
„От началото на 90-те Иван Сухи пише лапидарно, без пунктуация, с ексцентричен синтаксис. От шлака на езика и похабените „лакуни“ на смисъла пробва да възстановява забравени достойнства на поезията, кентавърската ѝ същина, мълчанието на дивите тръстики […] вселява се в електрическото ѝ тяло, вирее по солените крайбрежия на бургаската поетична школа.“ ~ Светлозар Игов
_ _ _
„Поезията на Сухиванов се характеризира със сложна, многопластова, крайно елиптична поетика, трудно поддаваща се на дешифриране. Тя гради един гротесково деформиран свят – едновременно „външен“, социален, в който се разпознават елементи от актуалната българска действителност, и „вътрешен“ за лирическия герой, метафизичен. Специфични за стила на автора са лаконизмът и фрагментарността, постоянният стремеж към съсичане целостта на разказа и пренасяне на акцента върху отделния образ, най-често във вид на ярка метафора. Разказът е затормозен, гъсто осеян с лакуни, които читателят трябва сам да запълва, за да възстанови някаква потисната наративна и смислова цялост. В краен вид този маниер характеризира поезията на Сухиванов, но е налице и в литературнокритическите и теоретичните му текстове.
–

Макар че поезията си остава най-характерната и може би най-предпочитаната творческа област за Сухиванов, не по-малко активно той работи и в художествената проза. Първия си сборник с емблематичното заглавие „Къси истории“ публикува през 2005. По-късно издава още две книги с проза: „Стилът на невъзможното“ (2016) и „Хендрикс и още свобода“ (2019). За тях е характерна силна размитост на вътрежанровите граници в диапазона между „класическия“ разказ с относително ясен сюжет и безфабулни късове проза, изплъзваща се от някаква по-строга топография. Между тези две линии в прозата на Сухиванов протичат диалози, които я сближават с поетиката на диаболизма. Често героите пребивават в междинни вътрешни пространства на границата между реалността и съня, халюцинацията, лудостта (особено в „Стилът на невъзможното“).

Сухиванов е автор и на литературнотеоретични текстове, рецензии и есета, които публикува в периодичния печат. Част от тях събира в третата си по ред книга – „Ходове на въображението“ (2009), която критикът Св. Игов определя като явление в бургаската литература.

Носител е на множество литературни награди, сред които първа награда на конкурса Яворови дни (2000), наградата за дебютна книга с поезия Светлоструй (2001) и Националната награда Христо Фотев (2016).

Негови творби са преведени на английски, испански, руски и др. езици.“ ~ Пламен Антов, „Речник на българската литература след Освобождението“