Дата/час
11/06/2018
18:30 - 20:00
Място
Народен театър „Иван Вазов”
ул. Дякон Игнатий №5
София
Категория
Книгата ще бъде представена от доц. дфн Пламен Дойнов, а стихотворения от „Седем“ ще четат седем от най-обичаните български актриси – Александра Василева, Ана Пападопулу, Вяра Табакова, Илиана Коджабашева, Мила Люцканова, Радина Боршош и София Бобчева.
ЗАВРЪЩАНЕТО НА ПОЕТЕСАТА
След години на успешни експерименти и ярки пътувания в различни жанрове Мирела Иванова се завръща в поезията с книгата си „СЕДЕМ. Стихотворения (с) биографии“.
Последователна в пътя си, който започва още от списание „Родна реч“ през 1977 година, авторка на разпознаваеми поетични книги като „Каменни криле“, „Самотна игра“, „Памет за подробности“, „Разглобяване на играчките“, „Еклектики“ и „Любовите ни“, Мирела Иванова продължава да ни стъписва с трагическата си страст и неистовост да отстоява високото пространство на Словото и едновременно да го превръща в игра, да сдвоява силата и уязвимостта в единен и озарен, автентичен и разтърсващ свят.
„СЕДЕМ. Стихотворения (с) биографии“ е безупречно обмислена и изградена поетична книга – от многоказващата символика на библейското число в заглавието до епиграфите на Пейо Яворов и Николай Лилиев, под чиито трепетни арки преминават и се подреждат стихотворенията и седемте кратки поеми с дълги заглавия. Книга, която ни възвръща усещането за свобода, смайва ни с дълбините на лаконизма, поглъща ни със словесните си въртопи и ни преобразява в храбри деца на въображението, в мислещи тръстики, в милостиви стоици.
Неслучайно името на Мирела Иванова е запазен знак в модерната българска и европейска поезия.
ОТЗИВИ
В поезията на Мирела Иванова може да бъде видян дълбокият пейзаж на българското битие – със стотици шлифовани от почерка подробности, с патоси и сантименти, които играят на въже с иронията. Мощна книга. Стихотворенията й наистина са едни от най-силните лирически текстове, писани на български след началото на ХХІ век.
Доц. д-р Пламен Дойнов, „Литературен вестник“
Мирела Иванова с лекота на духа сменя епохите, взирайки се във времето, хвърля по някой камък във водата, оставя спомените да кръжат наоколо и се удивлява на целостта във възхитителни литании. Самотната игра край първоизвора на едно голямо дете, което разговаря безмилостно със себе си. Поетеса, която е истинско откритие!
Бенедикт Еренц, „Ди Цайт“
