Среща – разговор с Камелия Панайотова в Пловдив

модератор: Красимир Лозанов

Роман за поколението на 90-те, отглеждано от своите баби. За живота в периферията – в малките български градчета и селца. За травмата на необичаното дете и страхът от отхвърляне. За порастването и приятелството. И най-вече за силата на прошката, която най-трудно даваме на себе си.

––
„Да живееш под погледа на малкото селце и под угрозата да не бъдеш одобрен, разбира се, подпомага бунта на подрастващата Ане. Тя е едновременно социално невинна и жестока с онази крайна детска жестокост.
Разказаните случки са хронологично непоследователни, което допълнително задъхва ритъма. Прескачането на едри времеви отрязъци обаче не е колаж, а следва логиката на потока на съзнанието, на разказваното от героинята. Горчивината е преживяна два пъти – веднъж в хода на сегашното ѝ живеене, и втори път през ретроспективното преживяване на детството.
Травмата на необичаното, отхвърлено дете се репликира отново и отново в съзнанието ѝ. Предопределя изборите ѝ. Държи я като зад стъкло. Емоционално тя не успява да се свърже с никого и почти не си позволява да го осъзнае.
В този разрив всъщност се случва и динамиката, която също би била интересна за читателя. Възприемайки разказа за миналото, читателят неизбежно започва да следи и начините, по които героинята преработва детството си в процеса на споделянето му.
Затова и останалите персонажи са по някакъв начин функция на нейната гледна точка. Лелята, също жертва на насилие, бащата и майката алкохолици, бабата, чичото, който злоупотребява с тялото на малката Ане. Приятелката ѝ Лола, която споделя нейния фантазмен свят, но никога не успява да я предпази от силите на саморазрушението.
Единственият светъл лъч е бащата на приятелката ѝ, който всъщност играе ролята на майка на Ане. Отдалече и за кратко, той е градският човек, който ѝ дава емпатия, нежност, усещане за нормалност. И вероятно благодарение на тях, неосъзнато, малката Ане оцелява.
Оцелява, за да разкаже.
„Ане“ е роман, написан с добре дозирани безпощадност и поетичност, но и заявяващ автофикционалността си. Беше въпрос на време да се появи подобна книга от български автор, някак съвсем в крак с някои тенденции в европейските литератури (Лизе Спит, Елфриде Йелинек, Марийке Лукас Райнефелд).
“Ане”, въпреки острата си тъга, е поетичен, красив опит да се договорим с разрушителните импулси в себе си. Да засеем семенцето на вярата, че всичко се променя. Да се родим отново от себе си, от вярата в бъдещето. Въпреки болката.“

Ина Иванова