Дата/час
14/03/2024
16:30 - 18:00
Място
Център за книгата на НБУ
бул. Монтевидео 21
София
Категория
Център за книгата и Франкофонски център на НБУ канят на среща на университетския клуб „Кинороман“ (Cinéroman) с тема на разговор книгата „Дневникът на един селски свещеник“ на Жорж Бернанос (1936) и едноименната ѝ киноекранизация на режисьора Робер Бресон (1951) на 14 март 2024 г. от 16.30 ч. в книжарницата на корпус I в Нов български университет.
Водещи на събитието са д-р Радосвета Кръстанова, Магдалена Божкова и Васил Димитров.
Няма да разберем абсолютно нищо за модерната цивилизация, ако най-напред не приемем, че тя е заговор срещу всеки вътрешен живот! Уви, свободата е само във вас, глупаци!
Жорж Бернанос
Но между нас казано, докъде ще стигнат вашите теолози? Утре най-добрите убийци ще убиват без всякакъв риск. На трийсет хиляди фунта над земята, който и да е безсъвестен инженер, удобно разположен на топло, ще трябва само да натисне едно копче, за да унищожи цял град и ще бърза да се прибере с единственото опасение да не пропусне вечерята си. Очевидно никой не би нарекъл този чиновник войник. Заслужава ли дори да бъде назован военнослужещ? А вие, духовниците, които отказвахте да положите в осветена земя клетите комедианти от седемнайсети век, как ще ги погребете? Толкова ниско ли е паднал нашият занаят, та изобщо не можем да носим отговорност за действията си и трябва да споделяме противната невинност на стоманените машини? Нещастникът, който търкулва своята приятелка в тревата през някоя пролетна вечер, бива обвинен от вас в смъртен грях, а унищожителят на цели градове трябва само да смени панталона си, за да отиде да се причести, докато децата, които току-що е отровил, продължават да раздират дробовете си на майчината си гръд.
Жорж Бернанос, из „Дневникът на един селски свещеник“
За автора
Наричан „френският Достоевски“, Жорж Бернанос е особен случай в литературния и обществен живот на Франция от първата половина на миналия век. Жак Жийар твърди за него във Фигаро през 2019 г. „Бернанос е съвременен, защото е анти-модерен”. Себастиен Лапак го нарича, отново в статия на Фигаро, „романистът на свободните души.“
Ражда се в Париж на 20 февруари 1888 г. и умира на 5 юли 1948 г., точно на 60-годишна възраст. Родът му има корени в Испания и Лотарингия, а младостта си прекарва в областта Артоа, до Па дьо Кале, северна Франция, в близост до Нидерландия. Това е и декорът на действието в повечето му творби. Баща му е тапицер, а майка му – наследница на селяни от Беришон. От тях наследява монархическите си възгледи и католическата си вяра. Изпратен е да учи в колеж на йезуитите в Париж, който обаче напуска след три години, тъй като не може да изтърпи посегателството над свободата на мисълта, което той описва като „циркова дресура“. Споделя, че неговите добри, ученолюбиви, послушни съученици са обучавани от „най-голямата от всички маймуни, свещеник, преподаващ класически науки, от чиито уста непрестанно излизат латински сентенции така, както излизат червеите от глава на труп.“. Самият той е с доста буен характер – заради това, че набива преподавател от колежа лежи десет дни в затвора.
На 13 години открива романите на Балзак и по-късно споделя, че това е най-забележителното събитие по време на юношеството му, което го бележи до края на неговия живот. Скъсан на матура, е принуден да смени учебното заведение – в крайна сметка завършва Католическия институт с бакалавърска степен по литература и право. Възнамерява да стане свещеник, но се отказва поради липса на призвание. По време на Първата световна война е тежко ранен в крака и остава инвалид за цял живот. Жени са за Жана Талбер д’Арк, далечна наследница на Жана Д’Арк и дълго време води тежко материално съществуване, работейки като служител в застрахователна компания, за да издържа болнавата си жена и шестте си деца.
На младини симпатизира на Шарл Морас, един от бащите на френския национализъм и членува в крайнодясната, роялистка и националистическа организация „Аксион Франсез“, създадена по времето на Аферата „Драйфус“, която по-късно подкрепя профашисткото правителство на маршал Петен и режима на Виши. По същото време се проявява като антисемит и критикува някои писатели, че са заели страната на Драйфус. В средата на 30-те години, под влияние на Испанската гражданска война, Бернанос скъсва както с „Аксион Франсез“, така и изобщо с крайнодесните движения. Въпросният обрат намира отражение в есето му „Големите гробища под луната“ („Les grands cimetières sous la Lune“), което през 1938 г., изобличава зверствата на Франко, подпомогнати от испанската католическа църква. Вследствие на последното, на два пъти се разминава на косъм от смъртта – диктаторът обявява награда за главата му.
Поради това, че физическият му недъг не му позволява да участва в Съпротивата и тъй като се чувства унизен от слабостта на френската политическа класа по отношение на нацистка Германия, заминава с жена си и шестте си деца за Бразилия, където остава до 1945 г. Там се среща със Стефан Цвайг няколко дни преди самоубийството на австрийския писател, с което дава ясен знак, че се е отказал и от антисемитизма.
След войната Бернанос е силно разочарован от войнстващия конформизъм и реваншисткото разчистване на сметки и отхвърля пост в правителството, предложен му от Шарл де Гол, въпреки почитта, която храни към генерала. На три пъти отказва да получи и Ордена на почетния легион, а когато го канят във Френската академия, отхвърля предложението, като се аргументира, че ще „отиде да положи задните си части на скамейката в Академията, когато стигне дотам, че да мисли само с тях“.
Като личност е изтъкан от противоречия, но остава – парадоксално – цялостен. Практикуващ католик, традиционалист, националист и консерватор в убежденията си, през 1938 г. напуска Франция и заминава за Бразилия, която става негова втора родина и за която говори с голямо възхищение и любов. Две от децата му дори остават там и създават семейства. Националист е, но казва, че национализмът е обезчестил идеята за родина. В един от най-известните си памфлети – „Франция срещу роботите“, той заклеймява една съвременна Франция без душа, в примката на техниката; същевременно е известна привързаността му към мотоциклетите – постоянно се придвижвал на мотор (един от героите в „Дневника на един селски свещеник“ е обсебен от мотоциклета си). Въпреки, че признава, че е повлиян най-вече и най-силно от Балзак, като естетика и стил на писане той се доближава повече до автори като Стендал. Социалните теми го занимават, както и големите политически събития, на които е съвременник и по отношение на които винаги заема позиция, но творбите му се помнят и продължават да се четат заради своя психологизъм, екстремна искреност и нежността и вниманието, с които се отнася с човешката душа.
Първият му роман „Под слънцето на Сатаната“ („Sous le soleil du Satan“) веднага го прави известен – признат е като голям писател от величия като Андре Жид и Андре Малро.„Под слънцето на Сатаната“ е книга, рожба на войната. Както споделя самият Бернанос, не е мислел, че ще живее дълго, а не е искал да умре, без да е свидетелствал за преживяното през войната. В романа главен герой е млад свещеник, който смята себе си за недостоен да служи, но умее да вдъхва надежда и да дарява божията милост на хората около себе си. Героят среща Сатаната, който му дава дар да вижда в душите на хората. Бернанос затвърждава успеха си с „Дневникът на един селски свещеник“ („Le journal d’un curé de campagne“), който излиза през 1936 г. И двата романа са неколкократно екранизирани, като филмът „Под слънцето на Сатаната“ на режисьора Морис Пиала е удостоен със „Златна палма“ на Фестивала в Кан през 1987 г.
След като публикува „Измамата“ („L‘Imposture“), Бернанос печели признанието и на бащата на сюрреалистичния театър Антонен Арто. В края на живота си пише „Франция срещу роботите“, памфлет, в който определя съвременната индустриална цивилизация, обсебена от техническия прогрес и парите, като „заговор срещу всякакъв вътрешен живот“. За това си произведение е сравняван с Оруел, а предсказанията, които прави за последствията на „Цивилизацията на Машината“ и „Тиранията на Бройката“, го приобщават към вдъхновителите на съвременната концепция за Décroissance или Свиване на растежа.
За романа
– Вие и аз сме от една и съща порода.
– Коя порода?- попитах аз.
– Тази, която стои изправена. А защо стои изправена ? Никой не знае точно.
Романът „Дневникът на един селски свещеник“ е наричан „последният християнски роман“. Излиза през 1936 г. и печели голямата награда на Френската академия. Главният герой, чието име така и не узнаваме до края, е селски свещеник в Абрикур, затънтена енория в Артоа, където самият Бернанос е прекарал детството и част от юношеството си. Под формата на дневник, написан ясно, вълнуващо и увлекателно, младият свещеник – син на алкохолици, самият той роден и израснал сред селската беднота – описва живота и службата си в селцето, взаимоотношенията си със селяните, с местната аристокрация и буржоазия, с висшестоящите духовници, с вярващи и неверници, и с Бога. Животът и пътят му като свещеник е кратък, той се разболява от рак и умира, като последните му думи са „Всичко е благодат“. Това са думи на Света Тереза от Лизийо, починала на 24 години и канонизирана от Папа Пий XI за светица. В романа, през погледа на свещеника, Бернанос рисува духовния път и мъченичеството (вярата, борбата с вътрешния Христос и приемането на човешката участ) на един съвременен „пастир на душите“, ежедневието в бедно френско село от 30-те години на миналия век, и цяла поредица от ярки портрети на герои от всички социални категории.
За режисьора
Робер Бресон (1901-1999) е френски кинорежисьор, известен със своя стегнат и лаконичен стил, който някои критици определят като аскетичен. Създава поредица от филми, в които налага новаторски естетически решения и екранни форми. Εнциклопедия Британика пише за него, че е един от малкото действително гениални филмови творци. Режисира превърнали се в класика киноленти като „Осъденият на смърт избяга“ (награда в Кан за режисура), „Дневникът на селския свещеник“, „Наслука, Балтазар“, „Процесът на Жана д’Арк“, „Мушет“ и др., на част от които е и сценарист. Творчеството му е повлияно от литературните му кумири Фьодор Достоевски и Жорж Бернанос, по чиито произведения прави едни от най-успешните си екранни творби. Прочут е и с това, че обръща гръб на популярните кинозвезди и работи с „натурчици“, непрофесионални актьори.
Бресон става известен с „Дневникът на един селски свещеник“ (1951) по едноименния роман на Бернанос. С въпросната екранизация той утвърждава кинематографичния език, превърнал се в негова запазена марка и повлиял изключително много на най-знаковите фигури от френската нова вълна, както и на световните кинопроцеси като цяло. Носител е на множество награди от най-големите фестивали в света и е признат за учител и жив класик от имена като Андрей Тарковски, но не успява да заснеме големия проект на живота си – филм по библейското Сътворение.
