Една книга, в която няма добри и лоши. Всъщност, изобщо няма добри, а пък „лоши“ е доста разтегливо понятие, в зависимост от ценностите на дефиниращия го. По време на революция обаче ценностите се размиват, а какъв по-ярък и близък до нас пример за революция от случващото се в Гърция от доста месеци насам. И тук влиза Александър Секулов със силното перо, за да можем ние просто да четем. Без да спираме.
„Господ слиза в Атина“ започва размазващо с диалози между двама абсолютни антиподи, които ми се струва, че през цялото време ни държат в своята вербална война. Динамично и с ненатрапваща се оригиналност, Секулов веднага ни показва, че си имаме работа с хора, чиито иначе интересни животи им се струват, как да кажа… скучновати. И ги праща на едно пътуване до Атина, което да разнообрази ежедневнието им малко. Или не чак толкова малко.
Животът не бива да е самоцел. Фред не го знае и постепенно потъва. Веренски пък е напълно е уверен в това, всяка вечер слага протекторите на собственото си съществуване и отива да мята павета по полицаите. И двамата срещат по един преобръщащ всичко човек и започват своята революция срещу скуката – революция от типа „обсебване“.
Преминаваш през книгата на точно три дъха, не само заради броя на страниците й. От нощните клубове в София през изисканите места в Атина към барикадите и ареста – Александър Секулов праща героите си там, където техният Господ иска да бъдат, за да може да им се притече на помощ. Когато и ако пожелае.
