Втренчването в автори с имена на квартали пречи на четенето

Последните два дни скандалите около учебната програма по литература отново повдигнаха фокуса върху книгите, които се учат в училище. Защо точно тези, не трябва ли да са други… И докато родителите „крещят“ с caps lock във Facebook „АЗ ИСКАМ ДЕТЕТО МИ ДА УЧИ БОТЕВ, ЛЕВСКИ, ВАЗОВ И ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ АВТОРИ В ПЪЛЕН ОБЕМ!!!!!!!“, има и логични размисли по темата. Ето един такъв от Александър Шпатов.

И без статистики е ясно, че у нас се чете малко, но така или иначе трудно ще намерим държава с фанатично мнозинство, запалено по литературата. Проблемът у нас е, че дори и тези, които се смятат за образовани, не четат. А щом не четат – значи просто не е имало кой да ги научи. Естествено, не става въпрос за азбуката, а до създаването на навици – нещо, което часовете по литература никога не са си поставяли за цел.

Помня как ходих на кандидатстуденстки курсове за изпита по български и един асистент ни диктуваше с особено задоволство за „сдвоената смислова канава” и след всеки нов бисер вдигаше поглед, за да ни се похвали колко усукано го е измислил. Някъде между две критически статии тези хора се занимават и с програмата в училище и с безхаберието си убиват всякаква възможност да приобщят някого към четенето. Именно заради тях часовете по литература, дори и водени от най-готините учители, се превръщат бавно и сигурно в садистично-мазохистични филологически упражнения. Учениците се лашкат в строг хронолоичен ред из историята на литературата и така се забравя най-важното – създаването на нормален интерес към четенето.

Започва се естествено от Античността с обилно количество старогръцка драма. След това се учат някакви митове и легенди, към които някой войнстващ атеист е решил да причисли и Библията. Никога няма да забравя как изучавахме литературните похвати от Евангелие на Матея (добре че поне не ни даваха да пишем отговори на литературен въпрос какво точно е искал да каже автора). Следва старобългарската книжнина с горе-долу всички оцелели ръкописи, а после и „История славянобългарска” и Софроний Врачански – все образци с голямо историческо значение за развитието на българския народ, но с мизерна художествена стойност. Между всичко това протича изучаването и на някаква световна литература, състояща се от възможно най-дебелите и класически книги на Просвещението и Възраждането, в които обемът страници си остава непосилен за всеки обикновен ученик, навикнал на “Революция Z” и четене на статуси във Фейсбук. (или Лицекнигата, както би се изразил проф. Балан).

Всичко това обаче бледнее пред филологическия размах, оформил програмата за XI-ти и XII-ти клас. Тук подборът на текстове е свещен и общо взето сведен до автори с имена на жилищни комплекси. Точно когато учениците окончателно престават да бъдат деца, точно когато развиват свое мислене и истински интереси, настъпва диктатурата на класиците. А именно тогава те би трябвало вместо тоталиризъм, да получат най-голямата си свобода. Но не – програмата, орязана откъм откровено идеологическите си текстове, по същество се е запазила все същата още от времето на комунизма. Ботев и Вазов до дупка и така нататък до малко след Втората световна. Стих по стих, разказ по разказ, възможно най-изчерпателно и с целия арсенал на хардкор критиката, класиците ни се разчепкват безмилостно до най-дребния детайл. И всичко това – винаги със суперлативи като за нобелови лауреати, зазубряни до болка за уводите на интерпретативните съчинения.

Няма спор, че техните песни все ще се четат. Имаме страхотния късмет нашата литературна традиция да започва с гениалните стихове на Ботев и „Под игото”, станал бестселър в Англия още преди да е издаден изцяло на български. Но защо само техните песни? Защото какъв е смисълът да знаем всеки ред от „Майце си”, но нито един от Константин Павлов. Трябва ли да четем Смирненски и Вапцаров без Георги Марков? Въобще, колко нови съвременни писатели познаваме? Можем ли да си позволим лукса да останем далеч от Радичков, да не се смеем с пиесите на Станислав Стратиев например? Очевидно можем – или поне според програмата в училище, за която последните 60 години никога не са се случвали. А лошото е, че това са години, през които българската литература е била по-жива, разнообразна и интересна от когато и да било.

И още по-лошото – когато всичко е снесено сякаш свише, учениците няма как да развиват свой собствен добър вкус към книгите. Има толкова хубави книги за четене, че няма нищо страшно, ако човек си признае, когато нещо не му харесва. Когато Славейков му е непонятен, когато Яворов му звучи като тежко душевно клише, или когато разказите за село са му писнали. В тоталитарния строй на часовете по литература обаче това е забранено.

Тук има литературен канон. Човек е длъжен да харесва всичко и именно това е най-объркващото.

Отговорът на учениците е, че те просто приемат четенето като задължение. Като досадно домашно, което трябва да отметнат преди да си свалят някой готин филм. И после го намразват при първия удобен случай. Няма как да е иначе, след като в училище не са прочели и една адекватна книга, която да отговаря поне малко на това, което ги вълнува.

Няма как безсънните нощи в изсмукване на тезисни изречения за идеала и саможертвата в творчеството на Ботев да водят след себе си до безсънни нощи в дочитане на „Спасителя в ръжта” или „1984” (от където да разберат, че днес Орешарски пише много тъпа антиутопия). Че кой може да си представи, че четенето е преди всичко удоволствие, след като е получил четворка на класното, само защото е цитирал погрешно някой литературен критик. Така че ако някога случайно в метрото срещнете ученик с книга в ръка, трябва да сте сигурни, че това събитие се случва не заради часовете в училище, а въпреки тях.

Също така, може да сте сигурни, че книгата не е взета от училищната библиотека. Такива просто няма, а това е един от основните начини за създаване на навици за четене. Не бива човек да разчита много и на самите учители. Преходът и липсата на пари ги откъснаха от духа на времето и е наистина рядкост да намериш някого с адекватни познания за новата ни литература. Нелепо е, но залисани с частни уроци и попълване на дневници, притиснати от недоимъка, повечето учители също не са най-добрия пример за подражание по отношение на четенето.

Но дори и учителите да са на ниво, от Програмата измъкване няма. Кандидат-студентските изпити от както свят светува са направени така, че да подсигурят в максимална степен надлежното зазубряне на възхвали към класиците. И ако случайно учителят реши да претупа клишетата и подробните анализи, за да си остави време за по-нови автори, то непременно ще се намери някой родител, който да се оплаче, че никой не подготвя децата за изпитите в Университета. Изпитите се оценяват от хитрите филолози и те бдят всичко да върви в правилната „сдвоена канава”. И ето как кръгът се затваря, в резултат, на което – когато завърши училище, човек трудно може да каже повече от един любим автор или произведение – просто защото не са го научили да чете за свой собствен кеф.

Гледайте на този текст като едно принципно мнение за програмата по литература. Дискусията е изключително важна, но трябва да се води от следващия министър, този съвсем скоро ще е бележка под линия.

Александър Шпатов е от новото поколение млади български автори, автор на няколко сборника с разкази и с афинитет към училището. Обичан, четен, интелигентен и в момента – гневен и протестиращ всеки ден. За нас той е едно от важните лица на общата кауза от последната седмица.