„Някъде все още има слънце“ (изд. „Колибри“, превод Деян Кючуков) представя детски поглед към ужасяващите събития на Холокоста и живота на евреите в Малката крепост в Терезин. Изпратен там през 1942 г. заедно с майка си и сестра си, Майкъл Грюнбаум прекарва две години и половина със студа на нацистката жестокост и надеждата за по-добро бъдеще. Вярата в него му дават група момчета, нарекли себе си „нешарими” – обитатели на стая 7 на сграда L417, които работят заедно, за да оцелеят.
Този брилянтен мемоар е сърцераздирателно израстване на надеждата и характера на едно младо чехословашко момче. Проследявайки най-съкровените му мисли, подобно на дневник, читателите усещат непреодолимата сила на обстоятелствата, които му налагат да преосмисли всичко, което познава. 10 са по детски наивните въпроси за жестокостта на реалността, които Майкъл си задава. А ние ги събираме в тази статия, за да припомним колко чисти са детските сърца и колко трудни могат да бъдат отговорите на възрастните за реалността.
Ако човек е способен да натъпче сто души в товарен вагон без седалки и прозорци, как би се трогнал от нечия молба?
Един ден ще се върнем в Прага и ще си говорим за нешаримите и за нашите победи. И тогава пак ще бъдем най-добри приятели, нали? За спомен от Иржи Рот.
Лесно е да си пишем неща, когато живеем заедно, но ще се сещаме ли един за друг и когато сме разделени? За спомен от Феликс Гоцлингер.
Само съвместната работа не е достатъчна. Трябва винаги да се питаш: с правилните хора ли работя? Това ли е снопът пръчки, към който искам да принадлежа?
Присъстващите обаче продължават да мълчат. Дали и те като мен не са потресени от чутото? Земя, свободна от преследвания? Пълна безопасност?
Възможно ли е всичко това?
Тропотът от стъпките на преследвачите ми отеква от стените наоколо. А може би са ударите на сърцето ми.
Защо никой не иска да помогне на нас, нито на другите евреи? Ако ролите бяха разменени, ние положително бихме им помогнали. Поне ми се ще да вярвам, че е така.
Що за армия обучава бойците си така, че да не забелязват хора, падащи от небето? Що за човек трябва да си, за да не трепнеш, докато набиваш крак покрай разкривени, мъртви тела?
Защото как би могла да ме накаже? Да ме изпрати в стаята ми? Та аз нямам такава. Да ме натовари с повече домашни задължения? Та аз работя като кон от сутрин до здрач. Кое наказание ще е по-тежко от това да съм тук?
Те идваха на репетиции също като нас, без да подозират, че никога няма да играят пред публика. И все още не разбирам защо нацистите изобщо ни разрешиха да поставим операта – едно представление, в което се разказва за борбата на онеправданите срещу зъл човек с мустаци.
Можете да поръчате „Някъде все още има слънце“ от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta22q1 при завършване на поръчката си. Вижте всички кодове за отстъпка за читателите на “Аз чета”.
