Докато в българското литературно поле много от самонареклите се поети спорят кой е по-по-най, едни малки, но упорито оцеляващи издателства, продължават да издават преводна поезия. В днешно време това е равносилно на финансово самоубийство, въпреки това те не спират да го правят. С цялото ми уважение за тези мисионери на поезията, ще спомена някои от тях, които заслужават подкрепата не само на читателите, но и на културните институции: „Да”, „Фрост”, „Смол Стейшънс Прес“, „Ерго”.
И така, време е да видим какво има в моята торба с преводна поезия. Списъкът, разбира се, е субективен и непълен, но мисля, че всеки може да открие някоя ценна книга или автор, до който все още не се е докоснал. Започвам по съседски с поети от Македония.
„Преместен камък” от Никола Маджиров. Поезия ежедневна и в същото време метафизична. Роденият в Струмица Никола е един от най-популярните поети не само в Македония, но и в света. Имал съм щастието да контактувам няколко пъти с него и със сигурност той потвръждава правилото, че големият талант върви с голямата доброта и чистосърдечност.
„Един ден ще се срещнем
като корабче от хартия и
диня, която се охлажда в реката.
Неспокойствието на света ще
бъде със нас. Със дланите
ще затъмним слънцето и със фенер
ще се доближаваме”
Да, поезията на Маджиров е доближаване към читателя и към човешката ни същност. И ако още не сте преместили своя камък, съветвам ви да го направите.
Втората книга от македонски поет, с която искам да ви запозная, е „Митология на съня” от Влада Урошевич. Академик и доайен на македонската поезия, добре приет от френските си събратя по перо. Поезията на Урошевич е пир за феновете на автоматичното писане, образите от подсъзнанието се подреждат във всевъзможни форми и смисли на белия лист. Времето е без значение, никой не може да каже в коя епоха се случва действието. Най-вероятно на места от каламбурите и странните приумици на маестрото неподготвените читатели ще се стреснат, но така или иначе за подобно писане или се узрява, или не се.
Унгарската поезия не е много позната в страната ни, именно затова искам да отделя внимание на двама изключителни поети. Първия наричат „унгарският Буковски”, макар че доста бих поспорил за това име. Не защото поезията на Дьорд Петри е по-малоценнна, а защото той е доста различен от Буковски. Може би единствоно прямотата в изказа и на места нецензурните изрази ги сродяват, но най-общото е че и двамата не умеят да премълчават истините. Това е причината и приживе Петри да стане неудобен за комунистическия режим в Унгария. Издадената в българия книга „Ивицата, от слънцето огряна” е представителна за творчеството му и я препоръчвам за всеки който цени автори, които пишейки не цепят на никого басма.
Имре Оравец и „Подходящият ден”. Оравец е уникален с таланта си от наглед дребни ежедневни случки да прави голяма поезия. Изключително наблюдателен в детайла и дълбоко източен по природа, той може да ни преобърне с главата надолу, четейки един уж спокоен текст. Природата заема важна част в творчеството му и това може да се обясни с факта, че от доста години Оравец живее на село и гледа коне в своето стопанство. Ключът към поезията на този самобитен унгарски творец е първата му книга, издадена на български – „Септември 1972”. Започнете от нея, и няма как да не стигнете до „Подходящият ден”.
Реймънд Карвър – „Късмет”. Тук всеки, обичащ краткостта в поезията, може да си вземе отпуска и да потърси някой друг автор. Нещата при Карвър са по американски разточителни и описателни, но в никакъв случай бъбриви. Някой ще каже, че това са твърде много думи, но повярвайте ми, няма нито една излишна. „При всички случаи ще си прекараме страхотно. Хората ще се забавляват и ще си правят каквото си искат, на лодката ми”, пише в едно от стихотворенията си Карвър. Неговата лодка е наистина за свободни от предрасъдъци читатели, които имат времето и търпението за дълги излети навътре в морето.
„Човек в градината” на Рутхер Копланд. Нидерландецът, слял се с пейзаж на тази страна, мъдрецът, който крачи бавно и от време на време написва по нещо в тефтерчето си. Ниската земя ражда високи поети и един от тях е Копланд. Работата му като психиатър, изледващ сънищата, несъмнено оставя траен отпечатък в неговите поетични текстове. В тях той е прилежен и изчистен до крайност. „Като цяло смятам, че съм написал малко излишни думи. Всичко написано беше необходимо”, споделя за творчеството си Копланд. Нещо повече, в тази книга той ни допуска в кухнята на сътворяването на собствената си поезия. На страница 54 е текстът със заглавие „Как се прави стихотворение”, който може да бъде полезен не само на начинаещите поети, но и на всички, които си мислят, че са напред с материала.
Томаж Шаламун с „Кой кой е”. Словения има много кадърни поети, но безспорно двама от нейните колоси са Томаж Шаламун и Алеш Дебеляк. За съжаление и двамата не населяват вече нашия свят, но са оставили знаково творчество, за което всички пишещи и четящи поезия може само да бъдем благодарни. Шаламун не е лесен автор, той е висока топка и трудна за храносмилане дори и за много подготвените. Словото му е начупено и нащърбено с непредвидими обрати, затова се пригответе да се борите с него и знайте, че лесно няма да ви се даде. Откровен до болезненост, Шаламун няма аналог в поетичния свят. Достатъчно е да прочетете поемата му „Мъртви момчета”, за да ви замръзне кръвта и да изядете няколко освестващи ви шамара за това в какъв свят всъщност живеем и що за същества сме ние, човеците.
Костас Монтис и „Кого живея?”. Не познавам човек, на когото да съм дал тази книга, който с желание да иска да ми я върне. Монтис е пристрастяващ, в това няма никакъв спор. Човечен и по детски чист, влюбването в поезията му е просто неизбежно. Краткостта и диалогичността в неговите текстове допълнително скъсяват дистанцията мeжду автор и читател. Монтис умее да задава въпроси и да ви изчака сами да си отговорите. А какъв всъщност е големият смисъл на поезията, ако не да задава въпроси и да ни кара да търсим отговорите им. Не знам кого живее Монтис, но съм сигурен, че веднъж докоснали се до неговата поезията, читателите не спират да живеят с нея.
От топла Гърция ще се прехвърлим към студена Норвегия. Скандинавието ражда една много особена порода поети – съзерцателни и вгледани навътре в човешката същност и в същността на заобикалящата ги природа.
Олав Х. Хауге и „Питай вятъра”. Негова чистосърдечност на изказа и простотата на внушенията го правят поет на обикновеното. Винаги съм си мислел, че колкото един поет е по-обикновен, толкова по-близо до поезията е той. В същото време в стихотворенията на Хауге има и една метафизичност усещаща се по много източен начин. По тази линия, бих направил паралел с творчеството на Иван Методиев. Поетът е вселенско същество, при Хауге това е заложено като огранична част във всеки написан ред.
„аз и дъбът можем да мълчим тук,
да слушаме дъжда, шумолящ в листата,
загледани в сивия ден,
да чакаме, да проумяваме”.
Едва ли ще проумеем напълно поезията на Хауге, но пък е голямо предизвикателство да опитаме.
И накрая – Кнут Одегард и неговия „Прозорец, широко отворен”. Одегард е от по-старото поколение норвежки автори, издал е над 35 книги с поезия. Богатият опит и достолепност личат в творбите му и създават в читателите респект и уважение към тях. Дългите занимания на Одегард с теология от друга страна привнасят сакрални елементи в неговата поезия. В текстовете му се съчетават мистика и реализъм. Резултатът лично за мен е пленителен. Прозорецът на тази книга е широко отворен за всички изкушени, нека най-смелият влезе пръв.
Владислав Христов (р. 1976, гр. Шумен) живее и работи като журналист и фотограф в София. Негова поезия е публикувана в международни литературни издания като „Granta“, „Cider Press Review“, „Drunken Boat“ и др. Текстовете му са превеждани на 16 езика и са част от множество сборници и антологии. Автор е на книгите „Снимки на деца“ (кратки прози, 2010), „Енсо“ (поезия, 2012, номинирана за наградата „Иван Николов“), „Фи“ (поезия, 2013), „Германии“ (поезия, 2014), „Germanii“ (на немски, 2016), „Обратно броене“ (поезия, 2016), „Продължаваме напред“ (публицистика, 2017).
