“И мъртвите да погребат своите мъртъвци” от Михалис Албатис (изд. ICU Publishing, превод: Ирена Алексиева) съвсем не е роман за скръбта и края на житейския път. По-скоро бих го описала като калейдоскоп, събрал в себе си всички красиви нюанси на живота, с неговите трепети, вълнения и радости. Вместо студенината на тленното, книгата предава на читателя топлотата на човешката душа и го кара да се замисли кои са истински значимите неща.
Когато за първи път бе започнал да чува мъртвите, беше останал поразен от странната свобода, която им дава смъртта, от освобождаващата искреност, която личеше в думите им, сякаш лъжата, и тя е тленна и остава да гние заедно с тялото.
Прегърни ме сега, стисни ме здраво, студено ми е, не знам къде ще отида, нито какво ще стане с мен оттук нататък, но докато имам мисъл, ще мисля за теб, докато имам мисъл…
Скърбеше, защото разбра – не по пътя на логиката, а както когато се опарим – че дори да държим някого в прегръдките си, ние не го притежаваме, че любовта, красотата, щастието, младостта са мимолетни и изтичат като вода, която не можем да задържим дълго в шепите си, можем само да се наведем и да пием колкото успеем, може би глътка, две, за да прекараме остатъка от живота си, жадувайки за нея.
…като всички млади хора, е виждал в старците единствено немощни създания в залеза на дните си, оглупели и готови да рухнат всеки момент, плашила, пълни с ненужни съвети и мъгляви спомени, без да си дава сметка, че всеки човек не е само това, което виждаме пред очите си, а и всичко, което е преживял, и че жалките останки от хора и предмети, колкото и незначителни да изглеждат, колкото и обрасли от бурените на времето, може да крият дълбоко в себе си едно зрънце вълшебство, частица чудо, бледо пламъче на кандило, на което му свършва фитилът, но продължава самотно да мъждука.
Господи, колко беше хубаво! Всичко изведнъж ми се изясни, щом обви ръце около шията ми, всичко доби смисъл и се изпълни със съдържание, целият ми живот дотогава, с всичката умора, самота и скука, се оправда, след като усилията ми биваха възнаградени по такъв начин.
Това ли била смъртта? Да чуваш и виждаш всичко… само че размазано и далечно, сякаш гледаш през дебело, запотено стъкло, но нищо вече да не те интересува, нищо да не може да те смути. Хубаво е, не казвам, но искам и то да свърши, всичко да спре, да замлъкне, да изчезне, това искам: пълен покой.
Естествено, никога не ѝ бе споделял чувствата си, но знаеше, че тя е наясно с всичко, защото през цялото това време погледите им се срещаха и говореха по-ясно от каквито и да било думи.
… човек не е само очи, устни и нос, човекът си личи преди всичко по характера, по качествата и кусурите, по добродетелите и страстите си. И както наследява от предците си една бенка или цвета на очите си, така наследява едно към едно и част от душата им, точно както доматът взима от семето не само цвета отвън, но и вкуса отвътре.
Извън всичко това обаче имаше и един друг, съвсем личен мотив, който още по-настойчиво го тласкаше да приеме: желанието му да запази жива искрицата на възхищение в погледа на сладката Риньо, копнежът на едва излюпил се паун да разпери гордо още непоникналите пера на опашката си, трепетът на младостта, притегателната сила на неизвестното, сладката омая на непредвидимия риск, тръпчивият вкус на приключението, който като още неотхапан плод гъделичка небцето със сочните си обещания.
Да знаеш, синко, че като остарява човек, умът му все към миналото се връща, защото там са още живи всички, които е обичал.
Автор: Мария-Никол Косева
Може да поръчате “И мъртвите да погребат своите мъртъвци” от Ozone.bg.
Прочети още:
Истините за живота в “И мъртвите да погребат своите мъртъвци”
