Рубън Маркъм (1887 – 1949) е американски мисионер, учител и журналист, който живее и работи в България през по-голямата част от времето между 1912 и 1933 г. Най-известен е като автор на книгата Meet Bulgaria. Публикувана на английски език през 1931 г., тя едва наскоро излезе и на български със заглавие „Запознайте се с България“ в блестящия превод на Аглика Маркова и благодарение на изд. „Българска история“.
Представените отдолу откъси от „Запознайте се с България“ разкриват прозорливостта на автора и езиковото и стиловото изящество на преводния текст, които, взети заедно, превръщат четенето на тази книга в истинско удоволствие за любознателния читател.
„България е концерт, симфония, хор. В хладината привечер младите жътварки, които бавно минават напред-назад из ожънатата нива, пеят задружно народни песни, а младите жътвари, работещи подире им, поемат напева и откликват. Групичките до тях се присъединяват и така музиката постепенно оглася цялото поле – чак до края, където златното слънце бавно залязва зад златната равнина и отеква в строфите, пети в такт със свистящите сърпове. По празниците площадите на селцата потреперват от възбудата, изсвирена от неуморните гайди, от развеселените мъже, около които хороводи от пъстроцветно облечени весели момци и девойки, хванали се за ръце или наловили се за колани, се вият часове наред, кръг след кръг, в ритмични сложни стъпки. В други села тъмнокожи цигански певци пристигат със своите пленителни, смеещи се гъдулки и момците и девойките танцуват народните си танци под звуците на по-жива, по-закачлива музика; докато в малките паланки, където не битуват майстори гайдари, нито се отбиват скитници цигани, младите танцуват под звуците на собствена пронизителна монотонна музика, като девойките припяват от единия край на хоровода, а момците откликват от другия. В събота и неделя горите и планините ечат от гласовете на десетки хиляди туристи, които, метнали раници на гръб, крачат по неведоми зашумени пътеки, запътили се към хижички под далечни върхове, където възпяват – през дългите нощни часове под лунната светлина, огряваща дървесните върхари – горите, отечеството, бунтовниците, войната, любовта и свободата.“
„България е селска нация. Главното занятие на практически всички българи е да отглеждат неща от земята. И са горди с това. Земята, която обработват, е тяхна собствена, както са и животните, с които я обработват, и сечивата, с които работят. Всички българи са страстно привързани към земята. В повечето случаи са я наследили от родителите си и по традиция вярват, че е грях да я продадат. Селото гледа неодобрително на всеки селянин, който се освобождава от земята си, и почти всеки българин изживява като бедствие необходимостта да се раздели със земята си. И дори ако някой селянин се издигне в света и се премести от родното си село в града, продължава да си обработва градинка и да държи свиня и крава. Вероятно именно любовта на българина към земята го вдъхновява да я обработва. Затова е превърнал земята си в градина, равнините и долините – в най-красивите и плодните в своята част на света; затова е прошарил страната си с проходими пътища и преобразява жалките селца, натъпкани с бедни хижици, в съвременни градчета […] Носи се неговата слава на прилежен човек, за когото из държавите извън България често можете да чуете: „Работи като българин“.“
„[Б]ългарите са пестеливи. Спестовността им е пословична. Да поминаваш с малко, е кардинално достойнство. Разточителството е непростим грях. Прахосничеството е едновременно безразсъдство и беззаконие. Пищната показност е чисто и просто суета. Пестеливостта и спестовността са подпечатали всеки етап от живота в България. Скромността е национален идеал. Ползата и практичността са нейните последствия. Когато пътуват, много българи носят обущата си в ръка, за да не ги изтъркат. Във влака целокупната нация пътува в трета класа. Има някои други държави, в които по-изтъкнатите представители на интелигенцията биха се притеснили да си признаят, че пътуват в трета класа, докато всеки българин, просмукан от своята народопсихология, все едно дали е депутат, или университетски професор, ще се усеща не на място, като знае, че „троши пари“ във втора класа, при положение че с третокласен билет ще стигне целта си за същото време. В България се продава по-малко парфюм, отколкото в съседните ней държави. Луксът не е на същата почит, по-малко пари се харчат за забавления, веселието не е така буйно. И безумствата не са на почит, нощният живот е твърде ограничен […] Луксозните автомобили се броят на пръсти […] Заможни хора има, но не се самоизтъкват. Дрехите се шият, за да изкарат много време. Храната е проста, незаетите стаи в домовете се дават под наем. Минава се без излишества. Но не и без необходимото.“
„Лекомислието се избягва, несериозността се заклеймява. Посетете българска художествена изложба и разгледайте статуи на типични българи, изрязани от мрамор от скулптури – хората, които най-добре познават народа си. Какви солидни, непоклатими типове ще видите! Какви решителни лица, каква вярност към установения ред, каква готовност да се страда за приетите идеали, каква честност, откровеност, последователност! Каква минимална преструвка, какво презрение към изкуствената красота, какво смазващо презрение към кокетството, какво безмилостно отхвърляне на девойката, кривнала от правия път, какво отвращение от мъжа, нарушил обета си, какво героично примирение с тежки ситуации! Тук майките се изтощават в името на образованието на синовете си, девойките понасят невероятни трудности, за да може брат им да ходи на училище, децата стават на крака при влизането на баща си в стаята, съпругите се изправят при появата на съпруга си; „пред хората“ невястата няма да си позволи нищо по-интимно, за да изрази любовта към избраника си, освен да му целуне ръка. Тези хора принадлежат към човешкия вид, който си плаща сметките, построява си къща, купува орна земя, открива училища, гради черкви, зида обществени чешми.“
„След Световната война, довела на бял свят държавите Югославия и Велика Румъния, тези последните започват да откриват нови училища със светкавична бързина, като дават възможност на повечето от младите си поданици да се научат да четат и да пишат. Но въпреки това извънредно похвално подобрение от страна на съседите България си остава, пропорционално на населението си, водеща на Балканите по отношение на броя ученици. Училище има във всяко градче, във всяко по-голямо българско село; обикновено то се помещава в първокласна модерна сграда и в повечето случаи обучението се води от компетентни преподаватели. Мъничките планински поселения, от по няколко колиби или разпръснати нашироко къщички, нямат собствени училища, но повечето от тях са разположени недалеч едно от друг, на удобни разстояния, така че всъщност всяко дете в страната има възможност да се сдобие с начално образование. 90% от българските деца, навършили възраст за начално образование, се учат.“
„В българските училища преобладава строгостта. От учениците се очаква да прекарват по-голямата част от времето си в учене […] Освен при много специални случаи не им се разрешава да ходят на кино, на театър или на танци. И те, и техните учители носят скромно облекло в предварително уточнен модел и цвят. Ако момче и момиче бъдат забелязани да се разхождат заедно, случаят обикновено бива отнесен до Учителския съвет. Учениците имат много писмена работа, правят много контролни и класни и в края на учебния период държат много трудни изпити върху целия изучаван материал. Общото изискване към българските ученици е да се трудят здраво по рутинните предмети, като преминат съществен дял доста сух материал. Те имат много повече часове в училище и много повече домашни от американчетата. Отличават се с много по-малко спонтанност и инициативи, но с много повече познания, придобити по по-широк кръг от предмети. […] Общо казано, българските младежи от най-добрите гимназии знаят значително повече за световната история, география, култура и философия от момчетата и момичетата на същата възраст в Америка, но не са достатъчно наясно по отношение на съвременния свят, притежават по-малко инициативност и самоувереност и не са чак дотам способни да се оправят в окръжаващата ги обстановка.“
„[М]ного има да се желае относно отношенията между българските учители и българските ученици. Те ни напомнят казармата и отношенията между армейските офицери и войниците. В тях почти липсва близост, а другарството е направо непознато. В клас учителят обикновено се държи официално, обяснява материята по доста сух начин и „вдига“ учениците „на дъската“ един след друг, за да отговарят на конвенционални въпроси. Всички учители помпат знания, а после „изстискват“ покорните ученици, за да видят какво количество познание са погълнали. Всички ученици носят обикновени, официални униформи и са подчинени на внушителни правила, които командват поведението им както в училище, така и извън него. Всяка дейност на учениците се контролира изключително грижливо. С една дума, в българските училища цари доста сериозна бюрокрация. Всичко, което се преподава, трябва да бъде грижливо предписано и в края на всеки учебен час преподавателят е длъжен да запише в голям дневник всичко преподадено. Периодично това се проверява от инспектори, пристигнали на специални посещения. С други думи, всичко е уредено така, че да се побира в рамките на установена система, а преподавателите се превръщат в механични части на голяма образователна машина.“
„Българите са демократичен народ със силно изявени индивидуалистични и общностни тенденции и средството, което са си избрали, за да осъществяват принципите си, е конституционната монархия […] Конституцията, използвана в България, е една от най-добрите. Тя е много радикална и много напредничава. Това отговаря на националния характер – и по-специално на убежденията на българите, допринесли най-много за Освобождението на страната. Не бива да се забравя, че предимно революционерите носят заслуга за създаването на Конституцията и че те са, естествено, хората, страдали най-жестоко от тиранията на чуждите господари и българските им подражатели, поради което са били твърдо решение да дадат на новата си държава възможно най-демократично управление. Искали са да я „имунизират“ срещу деспотизма, да я уредят така, че никога вече никаква олигархия, никакви „чорбаджии“ да не са в състояние да господстват над народа ѝ. Били са убедени, че групичка богати българи с привички на „византийци“ е подпомагала турците в упражняването на вековната тирания, и са искали да не позволяват на подобен тип персонажи да контролират и новата държава.“
„Българската преса е свободна; не е контролирана нито от правителството, нито от капитала. Всеки българин, който има идея, причина за оплакване или каквато и да било друга подходяща тема и е в състояние да събере няколко долара, може да основе вестник. Ако намери достатъчен брой други хора, споделящи неговите възгледи с подходящ плам и готови поради това да дават по едно пени дневно или седмично, за да четат тези възгледи, вестникът живее; ако не – умира и никой не си пати от начинанието. Смъртността сред вестниците в България е нещо страхотно. Фактът, че сравнително бедни хора са в състояние да публикуват вестници, брошури, периодични издания и книги, силно увеличава разнообразието в мисленето и дава възможност на почти всеки да види името си отпечатано. Малко са държавите, в които мислите и възгледите са по-свободно изразени […] Практически всеки вестник е посветен на някаква кауза, различна от печалбата, и изразява възгледите на определена група. Българските вестници са между най-малко сензационните в света.“
„Несъмнено българската литература е едно от най-значимите национални творения. Каква част от нея ще оцелее в идните десетилетия, човек не иска да пророкува; каква част от нея ще заслужи място сред най-добрите съвременни литературни произведения в Западния свят, не може да се предвиди лесно; но едно нещо е сигурно: че тази литература ни дава най-добрата възможност да опознаем чувствата, стремежите, тъгите и борбите на един твърде интересен народ, току-що изплавал от дълбините на дълга, задушаваща робия. Много от бисерите на тази литература си заслужават да бъдат опознати и недвусмислено доказват, че българите притежават дарбата да създават блестящи художествени творби.“
„Българската национална опера е типична за българския народ, точно както са ултрадемократичността на българската конституция, униформите на българските учители и аскетизмът на българските майстори на художествени занаяти. Защото, като се дойде до музика, българинът е щедър. Става прахосник, отпуска се и забравя привичната си сдържаност. Обича да пее, обича други да му пеят, обича да изнася концерти и да слуша концерти. Пеенето е част от домашния живот; пее се по време на пътуване, екскурзия, училищна забава. На Бъдни вечер групи младежи идват в къщата ти да ти попеят, пак с песни въвеждат в дома ти Великденските празници. Хората харесват най-вече сериозната, красива музика – класическите произведения. Естествено е, следователно, нация като българската да не се помирява с държавна машина, която не поддържа национална опера, поради което е несъвършена. Странно изглежда, че в някое невзрачно местенце селянинът, който едва си позволява да купи свещица, плаща данък за издръжка на софийските примадони, но за една музикална нация песента е необходимост и е напълно вярно да се каже, че именно пестеливите българи си позволяват лукса да разполагат със субсидирана Опера.“
„В България, както и във всяка друга страна по света, има прекалено много политически партии, които, пак както във всяка друга страна по света, са в ожесточен конфликт една с друга. И като наблюдава яростните им нападки, сложните комбинации, в които се заплитат, компромисите, които правят, човек е склонен да стигне до заключението, че главната причина за съществуването им е желанието да дадат на привържениците си възможност да контролират известни източници на богатство и да имат достъп до определени длъжности. Мотото на практически всяка от тях е „Стани ти да седна аз“. Когато не са на власт, те глаголстват, красноречиво излагайки високи принципи, и с отчаян героизъм организират кръстоносни походи, като поемат сериозни рискове и правят огромни саможертви; но когато се доберат до властта, допускат повечето от грешките, които са разгромявали в предизборните си кампании. Междупартийните борби са толкова ожесточени, че всеки водещ български политик е записал в биографията си поне известно време, прекарано или в изгнание, или в затвора, или и двете; не един и двама са търпели побои или лични унижения; мнозина са убити. Партизанските страсти са яростни, политическите методи – брутални […] Платформите, за които партиите се сражават така фанатично, са на практика идентични и в десетки случаи мъже, довчера политически съюзници и крачили рамо до рамо, днес са яростни политически опоненти, които се проклинат взаимно.“
„Българите живеят във вечно напрежение. Предаността им неизменно носи мрачен и трагичен привкус. Приемат всичко много сериозно. Дават ти цялата си вярност, но изискват и цялата твоя вярност. В борбата за някаква кауза не отдават особено значение нито на собствения си, нито на нечий друг живот. С готовност се вслушват в гласа на някой Месия и когато, по негов повик, се присъединят към Реформаторите на света, се вливат в редовете на Армагедон, без да просят милост, но и без да я проявяват.“
„Жените на България са много активни участнички в натрупването на [националното] богатство. Неукротимата тяхна енергия е източникът на по-голямата част от [годишния] приход от земеделието. Тъй като те се грижат за кравите, отглеждат пилците и в много случаи – свинете, немалка част от [парите], които всяка година постъпват от животновъдството, са също тяхна заслуга. Практически цялата сума […], която идва от домашните индустрии, е изработена от тях. Дори част от печалбите в тежката промишленост, като сушенето на тютюна например, е работа, в която жените играят извънредно важна роля. Жените в България могат да правят всичко – от коситба, жътва, вършитба, оран и сечене на дърва до нагласяване на счупени кости, прогонване на зли духове, предсказване на бъдещето и съчиняване на забележително умни народни песни; към това се добавят уменията им да се пожертват, когато се наложи да подпомагат братята си, годениците си и съпрузите си да удостоверят достоверността на някакъв документ; но всичко това не пречи на мъжете и до този момент да говорят пренебрежително за „женска работа“, да смятат жените за възглупави и недоразвити създания. И най-странното от всичко е, че българските жени са възприели тази нисша роля със смайваща крехкост и че наистина се държат така, като че ли са длъжни да се оправдават за съществуването си. А българите са по природа храбри революционери и много скоро ще дойде денят, в който ще се разрази смайващ нов вид въстание: денят, в който похватните, верни и прилежни български жени ще започнат да се смятат за напълно равностойни човешки същества.
Статията подготви Даниел Пенев
Може да поръчате „Запознайте се с България“ от Ozone.bg.
