С романа „Карай плуга си през костите на мъртвите“ (изд. „ICU“, превод: Силвия Борисова) лауреатът на Нобеловата награда за литература за 2018 година Олга Токарчук приема предизвикателството да изпробва силите си в криминалния жанр. Но както тя самата казва, „Да се напише книга само за да се разобличи убиецът, е загуба на време и на хартия“. Романът поставя важни теми на съвремието за отношението към природата и животните, за равновесието, което е нарушено, но също говори и за проблемите на посттоталитарното общество. Резултатът е дръзка и мрачно-красива мистерия, която поразява с философската си дълбочина и красотата на езика. В този материал сме подбрали 14 цитата от „Карай плуга си през костите на мъртвите“, които дълбоко ни развълнуваха.
Зимните сутрини са направени от стомана, имат вкус на метал и остри ръбове. В сряда в седем заранта през януари се вижда, че светът не е бил сътворен за Човека, във всеки случай не за негово удобство и удоволствие.
Понякога ми се струва, че живеем в гробница – голяма, просторна, за много хора. Гледах света, потънал в сив Мрак, сив, студен и неприветлив. Затворът не е навън, той е вътре във всеки от нас. Може и да не умеем да живеем без него.
(….) човешката психика е създадена, за да ни предпази да видим истината. За да не ни позволи да видим механизма. Психиката е нашата защитна система – грижи се никога да не разберем това, което ни обкръжава. Тя се занимава главно с филтриране на информацията, независимо че възможностите на нашия мозък са огромни. Защото това познание би било непоносимо. Защото всяка най-малка частица от света е създадена от страдание.
Гледах черно-белия пейзаж на Пласковиж и разбрах, че тъгата е важна дума в дефиницията на света. Тя е в основата на всичко, тя е петият елемент, квинтесенция.
Трябва да държим очите и ушите си отворени и да свързваме фактите. Да виждаме прилика там, където други виждат абсолютна разлика, да помним, че някои събития стават на различни нива или, с други думи казано, много случки са аспекти на една и съща. И че светът е огромна мрежа, че е цялост и няма нищо, което да е отделно. Че всеки фрагмент от света, дори най-малкият, е свързан с другите чрез сложен Космос от кореспонденции, в които обикновеният разум трудно би вникнал. Така действа. Почти като японска кола.
Животът е нещо като опитен полигон, много взискателен е. От този момент всичко, което направиш, ще има значение, всяка мисъл и всяка постъпка, но не за да бъдеш после наказан или възнаграден, а защото те изграждат твоя свят. Така действа тази машина.
Единственият груб и примитивен Инструмент, с който са ни хвърлили прах в очите, е болката. Ангелите – ако ги има – ни се смеят, та се късат. Получаваш тяло и нищо не знаеш за него. Без упътване за употреба.
Здравето е несигурно състояние и не предвещава нищо добро. По-добре да сме спокойно болни, поне ще знаем от какво ще умрем.
Знаете ли, понякога имам чувството, че живеем в свят, който сами си измисляме. Определяме кое е добре и кое не, рисуваме карти на значенията… А после цял живот се борим с това, което сами сме конструирали. Проблемът обаче е, че всеки има своя версия и затова хората толкова трудно се разбират един друг.
Днес никой вече няма куража да измисли нещо ново. Само се говори какво е положението и се развиват стари идеи. Действителността се състари и изкуфя, в края на краищата като всеки жив организъм и тя се подчинява на същите закони – старее. Най-дребните ѝ елементи – смислите, са подвластни на апоптозата също като клетките на тялото. Апоптозата е естествена смърт, предизвикана от умората и изчерпването на материята. На гръцки тази дума означава опадане на листата. Листата на света са опадали.
Бихме предпочели да мислим, че сме свободни и всеки момент можем да се създадем наново. И че животът ни зависи изцяло от нас. Тази връзка с нещо толкова огромно и монументално като небето ни смирява. Бихме предпочели да бъдем дребни, тогава нашите грехове биха били простими.
Така че съм убедена: трябва да опознаем затвора си до дъно.
Винаги ми се е струвало, че стъпалата са най-интимната и лична част от нашето тяло – не гениталиите, не сърцето или дори мозъкът, органи без съществено значение, кой знае защо прекалено високо ценени. Именно в стъпалата е скрито цялото познание за Човека, там се стича от тялото кардиналният смисъл на това, което всъщност наистина сме и как се отнасяме към земята. В допира до земята, там, където тя среща тялото, е цялата тайна – че сме изградени от елементите на материята и същевременно сме ѝ чужди, разделени. Стъпалата са нашите щепсели за контакт.
Олга Токарчук (снимка: Lukasz Giza)
Гневът винаги оставя след себе си огромна пустота, в която тутакси като наводнение се стоварва тъгата и се разлива широко като река, без начало и край. И сълзи, изворите им отново оживяха.
(…)въпреки всичко, въпреки нашата крехкост и невежество, имаме необикновено превъзходство над звездите – времето работи за нас, дава ни голям шанс да променим страдащия измъчен свят, та да стане щастлив и спокоен. Всъщност звездите са приклещени в своята мощ и не могат да ни помогнат. Те само измислят мрежите, тъкат на космическите станове основата, която ние трябва да запълним с нашия собствен вътък.
Откъс от книгата „Карай плуга си през костите на мъртвите“ можете да прочетете тук, а ревюто на Стефани Калчева прочетете тук.
Можете да поръчате тази книга от сайта на ICU с 10% отстъпка, като ползвате код azcheta.
