През април един от най-четените, награждавани и обичани съвременни писатели – Георги Господинов – зарадва почитателите си с нова книга. „Времеубежище“ е третият роман на автора и ни кани да поговорим за света от вчера и света утре.
Само преди войните, дори в навечерието им, човек е склонен да се надява.
…човек обича да вижда името си напечатано.
Откъде е тази лична обсесия по миналото? Защо ме дърпа назад като кладенец, над който съм се надвесил? Защо ме мами с лица, които знам, че вече не съществуват? Какво има останало там, което не успях да взема? Какаво ме чака там, в пещерата на това минало? Мога ли да измоля едно връщане обратно, без да имам дарбата на Орфей, само желанието? И дали онова и онези, които успея да изведа оттам, няма да бъдат убити от мен с едно обръщане назад още по пътя?
Всяка обсесия ни превръща в чудовища и в този смисъл Гаустин беше чудовище, може би по-дискретно, но чудовище.
Тук всяко място е бивше друго.
Хубаво филологическо упражнение, радваха ме такива неща. Пак всичко до езика ще се докара. Там „другарю“, тук „бачо“ и езикът търпи като добиче, не се бунтува. Защото помни отпреди нас. Или защото няма памет.
И дали те не бяха тук точно затова, да си с някого, който като теб е объркан, но горд, мрази турци и цигани със същата страст, с която обича шкембе чорба, имамбаялдъ, величието на българските ханове, турско кафе, “Стани, стани, юнак балкански”, но и “Бела роза ще закича”, обича да си подремне следобед, да седне вечер на ракийка, да пусне телевизора, да попсува, да извика към кухнята “жена, къде си завряла солницата”, обича той да му е подредено и чисто вкъщи, затова изхвърля пепелника в найлоново пликче, а пликчето навън, през терасата, за да може, като мине после по улицата и вятърът му го лепне на челото или настъпи кучешко лайно, да рече “ей, голяма кочина сме”, и пак да изпсува. Кой беше казал, че псувнята е българското сатори, дзенът български, мигновено просветление, shortcut към възвишеното…
Въстанието вървеше към провал, както се беше случило и исторически. И това правеше възстановката съвсем достоверна.
Известно е, че спрямо поетите и писателите родното полицейско бездарие от всички епохи е проявявало непоклатим вкус, винаги е успявало да убие най-талантливите и да остави по-некадърните.
Там, където има тъмнина, винаги дреме чудо.
Ако съм патриот на нещо, то това е на тази миризма – печени чушки надвечер.
Това трябваше да е моят град и моето минало да се търкаля по тези улици, да наднича зад всеки ъгъл и да ме заговаря. Но ние вече май не си говорехме.
Рано или късно всички утопии се превръщат в исторически романи.
В крайна сметка и писането идва, когато човек е усетил, че паметта не стига.
Никое време не ти принадлежи, никое място не е твое. Това, което търсиш, не търси теб, онова, което сънуваш, не те сънува. Знаеш, че нещо е било твое на друго място и в друго време, затова все прекосяваш минали стаи и дни. Но ако си на вярното място, времето е друго. Ако си във вярното време, мястото е различно. Нелечимо.
Ще намерите тази книга и други заглавия на Георги Господинов в Ozone.bg.
