Родена в Тирана, Леа Ипи изживява детството и тийнейджърските си години в два свята – този на социалистическата Албания и другият, на променящите се нагласи, обществени порядки и трансформиращи се институции. Книгата ѝ „Свободна: Да пораснеш в края на историята“ (изд. „Colibri“) е преведена на 37 езика, печели наградата „Ондатджи“, наградата за първа биография „Слайтли Фоксед“, а благодарение на Паулина Мичева вече има и свой български превод.
Видяна през очите на дете, промяната в страната от последния сталиниски бастион в Европа в демократична република, трогва читателите – както със своята искреност, така и с наивността си. 15 са цитатите, свързани с живота през прехода в Албания, които избрах от „Свободна: Да пораснеш в края на историята“.
Червената пионерска връзка, за която положих толкова усилия, за да я заслужа, и която гордо носех всеки ден в училище, скоро щеше да се превърне в парцал, с който бършехме прахта от рафтовете с книги.
Нини обичаше да цитира цялото изречение, било любимата мисъл на съпруга й: “По-добре е да си недоволен човек, отколкото доволно прасе”
А надеждата е нещо, за което трябва да се бориш. Идва момент обаче, в който тя се превръща в илюзия; а това е много опасно. Всичко зависи от начина, по който се тълкуват фактите.
Ако не гласуваме, оставяме други хора да решават вместо нас. В крайна сметка се получава същото като преди – когато пъхахме в урната листа със списъка на кандидатите, без дори да го прочетем.
Да ми говори на френски, за нея е било не толкова въпрос на идентичност, колкото акт на бунт, малък жест на несъобразяване, който смятала, че някой ден ще оценя. Може би щях да се замисля за тези неща, когато тя вече нямаше да е тук, за да ми напомня от къде идвам, за странните политически възгледи на семейството ми, и как хората са плащали цена за това, което са били, независимо какви са искали да бъдат.
Свободата, казваше тя, е да осъзнаеш какво е наложително да се направи.
Стремяхме се да предвидим силата на враговете ни, да преобърнем пропагандата им, да се противопоставим на усилията им да ни покварят и да отговорим на оръжията им със съответната сила. Но когато врагът най-накрая се материализира, той твърде много приличаше на нас самите.
Не жертваме свободата си само, когато други ни казват какво да говорим, къде да ходим и как да се държим. Общество, което твърди, че дава възможност на хората да реализират потенциала си, но не успява да промени структурите, които пречат на всички да се развиват, също е потисническо.
Корупцията имаше своя собствена логика, но никой не се опитваше да я разшифрова, още по-малко да оспори съществуването й. Самата дума означаваше, че има проблем.
На мястото на старите социалистически лозунги се появи нова формула, чиято цел беше да обяснява и успокоява, да предупреждава и предписва, да повдига духа и да облекчава раните.
Лично пространство – каза майка ми. – Личното пространство е нещо важно. Преди никога не сме имали лично пространство.
Не, ние просто се юрвахме напред и се надявахме, че тунелът ще остане светъл, стига да работим достатъчно усърдно и да изчакаме достатъчно дълго, точно както чакахме на социалистическите опашки – без да се тревожим колко време минаваше, без да губим надежда.
В миналото властите арестуваха хората, които искаха да напуснат страната. Сега никой не ни спираше да емигрираме, но вече не бяхме добре дошли от другата страна. Единствената промяна беше цветът на полицейските униформи.
Можете да поръчате „Свободна: Да пораснеш в края на историята“ от Ozone.bg.
