Четох книга, а ме блъсна влак. Не буквално – за щастие! Просто краят ме застреля. А той дойде малко преди хартията да свърши… Но точно когато аз трябваше да излизам. Има моменти, които Реалността напук прекъсва. Интимността с развръзката на една книга е един от тези мигове, които те оставят бездиханен и в едно летаргично-неразбиращо околният свят състояние. А може би авторът просто си го е написал на корицата: „Няма да спите, докато не свършите тази книга…“. И аз наистина не спях. Стоях до 3 през нощта, когато с нежелание затварях книгата от преумора. Нещо като след секс – искаш още готини емоции, но нямаш сили. Толкова много предистория си заслужава за БГ версията на „По пътя“ на Керуак.
Само че нашето си е по-добро. С поне две класи. Книгата е „18% сиво“, а авторът – Захари Карабашлиев. С нея ме срещна съдбата в един от онези градски автобуси, удостоени с честта да имат лепнати реклами на книги.
Стилът на книгата е оригинален и те кара подобно на сериала „Уил и Грейс“ да се разхилиш истерично в един момент. Иначе, като цяло, книгата се категоризира като личната история на автора (героя) преди и след. Но коя е отправната точка… все още не знаем. Това идва с влака… помните ли го – от началото. Историята е забавна, а и винаги е толкова естествено да се заговориш с разни клошари ако съдбата ви събере…
Но книгата ме наведе и на една друга мисъл (освен, че Карабашлиев явно е по-добът автор от Керуак, защото пътят от Калифорния до Ню Йорк е много по-забавен от Route 66). Та мисълта… А именно – тя, Стела – бе описана като вечно отдадена на изкуството си… Понякога затворена в неговият свят и т.н. За пореден път прецених в съзнанието си, че може би творците са велики егоисти. Те се нуждаят от разбиране, от поощрение, от финансова опора, от време. И някак си ТОЙ се бе предал на корпоративната безличност, за да осигури финансовата Й безгрижност.
Стига философстване – това е книга за пътуване и към Ню Йорк, и обратно към себе си. Книга как да се загубиш и може би как да се намериш. Имам и карта на USA – ако ви потрябва.
