„– в живота …
– а в живота се опитваш да замениш една праволинейност с друга. предлагаш да го разглеждаме отзад напред вместо отпред назад, от дясно наляво, вместо, както сме свикнали, обръщаш местата на после и преди, философстваш, търсиш посока в едно необятно… 18% сиво.
а всъщност единственото сигурно е това сега, което е и началото, и краят, и преди, и алфата, и омегата, 18% сиво и 100% сега… друго просто няма!“
Време е за български писатели и романи. Дали е правилното, или е „обратното“? Със сигурност е изтощителното време на мерките след извънредното положение. Време и пространство на дома, в което все още имам сили да чета, да възприемам четенето и да се оставя да ме отнесе. И, както обичайно, изборът ми на книги не е случаен. В този случай ме привлече неутралността на заглавието.
„18 % сиво“ (изд. „Ciela“) от Захари Карабашлиев е издадена за първи път през 2008 г. Дванайсет години по-късно продължава да задържа интереса на читателите, по-специално на онези, които отбягват директно засегнатите теми за комунизма и емигрантството, клишетата на спомените за „онова време“ или другата посока: (не)героизма на епохата преди Освобождението. Читатели, които търсят европейския и световен дух, стил и образност в българския роман.
Сюжетът, както и смисълът на заглавието, отдавна са известни на публиката. Припомням първото и последното изречение на романа:
Няма я от девет сутринта.
(…)
Гледаме света навън през своите отражения.
С първото воденият от името на главния герой разказ те грабва и повежда по пътя на случилото се. Две сюжетни линии протичат едновременно – тук и сега и преди сега, – допълват се и проясняват ситуацията. Зак и Стела са семейство. Той говори, нея я няма, той страда. Той е фотограф, тя е художничка. И двамата са българи, емигрирали в САЩ и завършили университети и в родината, и в чужбина. Както споделя Зак, битието им „там“ преминава през всички степени на очакванията за американска мечта – надежда, полезни контакти и препоръки, крах на обещанията на работодатели, отчаяние, отказ на Зак от фотографията и бърза специализация във фармацевтиката: бранш, в който се търсят най-много хора. Стела пък рисува. Постепенно разбираме, че е успяла да стигне до собствена изложба. Вече обаче си е тръгнала. А от мъка Зак отива в Мексико, напива се, спасява човек, оказва се с чувал с марихуана и road novel* приключенията започват.
Що се отнася до последното изречение, то може да се чете както като край, така и начало. Има основание и за двете.
Захари Карабашлиев (снимка: Варна Лит)
Спомените за запознанството и живота на Зак и Стела в родината ми звучат познато. Студеният и труден студентски живот през 90-те, евтините квартири с неприятни хазяи, търсенето на таланта в себе си, концертите, кризата… Или всъщност кризите? Лекотата и искреността на описанието създават атмосфера, в която да се потопиш, да си спомниш твоето битие-житие и да оцениш наличното в момента.
Темата за емигрантството не е център, или пък е добре скрит такъв, който не дразни, а оставя пространство на читателя да осмисля, да си задава въпроси и да получава вероятни отговори. Животът в Америка е описан в същата перспектива на откровеност, през професионалните изпитания и как те се отразяват на семейния живот. Романът е много личен и точно този негов аспект ме завладя. Дали книгата е автобиографична е фундаменталният въпрос, който ме измъчваше по средата ѝ. Няколко пъти съм срещала главния редактор на „Ciela“ и реалният образ сякаш не съвпада с героя Зак.
Междувременно четях Нортъновите лекции на Орхан Памук, издадени под заглавието „Наивният и сантименталният писател“. Една от тях отделя внимание именно на възникващото у сантименталния читател питане: „Господин Памук, това случвало ли ви се е в действителност?’. Отговорът на Памук е: „Не или поне не само на мен“. Макар че всеки писател съумява – съзнателно или неусетно – да вплете в историите си лично преживяна случка, позната атмосфера или част от характера си. Тази гледна точка не ме спря да проверя какво казва „Уикипедия“ за Захари Карабашлиев. И да ме успокои: романът не е автобиографичен, а смесен. А защо казвам „успокои“? Само прочелите „18% сиво“ ще разберат.
Стилът на автора е пластичен и визуален, с кинематографска динамика, което дава основание на издателите да го определят като cinéma vérité. Всяка глава започва с разговор между Стела и Зак, проведен, докато той я снима, а тя позира. Следващият момент на устойчивост и съприкосновение с читателя са философските размисли и плънката от сериозна ерудираност. Един от основните въпроси е за времето – ами ако грешим като го възприемаме хронологично и течащо напред? Ами ако то всъщност върви наобратно? Ами ако се раждаме старци и умираме като бебета? Помните ли филма „Странният случай с Бенджамин Бътън“, който също излиза през 2008 г.? Повлиял ли се е Карабашлиев от него, или търсенето е част от духа на времето?
В новото, двайсет и девето издание на романа от „Ciela“ са добавили отпаднала при предишна редакция сцена и фрагменти от дневника на Зак. Този избор със сигурност допринася за сближаване с героя и поетично-философския му светоглед:
Ние сме просто отблясъци на това, което бихме могли да бъдем.
We are nothing, but flare.
„18% сиво“ поставя куп въпроси, ала вместо да дава отговори, те изпълва с колебания. Захари Карабашлиев пише умело и талантливо, удържа сюжетните нишки и ги слива в отворения финал. Това е историята на един случил се тук и там живот, но понякога, както скоро написа Георги Господинов, пространството няма значение.
По екраните вече върви и едноименният филм. Гледайте официалния трейлър тук:
Не пропускайте и ревютата на Лилия и Славена за „18% сиво“. Още отзиви за романа ще откриете в „Книголандия“, „Под моста“ и „Хаосът на едно Цвете“.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
*road novel – жанр в американската литература, възникнал след Втората световна война. Става особено популярен благодарение на бийт поколението, което се опълчва на традиционните ценности, търси начини да се освободи от оковите на обществото, експериментира с наркотични вещества, пътува, приключенства, открива нови духовни измерения. Сюжетите са динамични, необичайни, на ръба. Един от най-ярките представители на жанра и поколението е Джак Керуак с емблематичния роман „По пътя“, както и Уилям Бъроуз, и Алън Гинсбърг.
