Това е личният ми разказ за събитията между зимата на 1997 и пролетта на 2017 година. В началото на този период беше освобождението от последните остатъци от „реалния социализъм“ и убедеността, че българите най-сетне сме тръгнали по „слънчевата страна на улицата“, както се пее в легендарното парче на Луис Армстронг.
Това ще прочетете в предговора на „Записки по революцията (1997-2017). Том 3“ (изд. „Ера“) на политолога Евгений Дайнов. В новата си книга той предлага различен поглед върху познати до болка събития, оставили ярък отпечатък в новата ни история. Разказ, изпълнен с интересни и малко известни факти, предадени от първо лице. С типичния си колоритен изказ и прямота той пресъздава един 20-годишен период на безкрайни революции. Защото революцията е завинаги… Прочетете ексклузивен откъс от изданието, озаглавен „А днес ще ходим ли на революция?“.
По едно време гледаме – клин от униформени полицаи се опитва да цепи тълпата по посока главния вход на хотел „София“ (днес – „Радисън“) на опашката на Коня. По средата на клина крачи бледен, сериозен и видимо напит до вцепенение доскорошният министър на вътрешните работи Начев. Именно него униформените се опитват очевидно да ескортират от Народното събрание до хотела.
Ексминистър Начев беше, лека му пръст (самоуби се в началото на новия век), смайващо смешен човек. Нисичък, плешив, с безпомощни мустачки и смешно коремче, беше уволнен като министър седмици по-рано. Беше се оказал в кадъра на репортeрката на БНТ Севда Шишманова в компанията на някакви мутри и мутреси. Беше й се молил пред камера да не излъчва репортажа, но целият народ го видя. В БНТ вече се бяха вдигнали на бунт и не приемаха нито заповеди, нито молби. А него го разжалваха в редови депутат.
Та същият този човечец беше решил да покаже, че може да прекоси площад, пълен с въстанал народ. Куките успяха, наистина, да го докарат до входа на хотела, където той се мушна и никой никога повече не го видя. По охраняващите го полицаи обаче заваляха павета и снежни топки. Някой проби тънкия полицейски кордон и влезе с рамо на главното ченге. То залитна, шапката му хвръкна, спъна се и политна настрани. Вряза се в стъклената врата на хотела, през която току-що се беше промушил министърът. Звукът на падащи стъкла веднага беше заглушен от победния рев на въстаналата тълпа.
Правилно бяхме се усетили половин час по-рано, че точно днес ще се случват важни неща. Беше станало пладне на историческия 10 януари 1997 г.
Помня как през тълпата, вече около задния вход на Парламента, мина група от ВМРО с тъпани и национални знамена, обърнати надолу – знак за война. Някой от тях ми бутна в ръцете запалка с надпис „Дума“, тъй като се помайвах за огън. Цял следобед давах огън на хората от тази запалка, докато не ми стана неудобно и аз, на свой ред, не я бутнах в ръцете на изгряващия тогава радиоводещ Кембъла. През 2007 г. загина в катастрофа на Цариградско шосе, но 10 години по-рано рижавата му грива винаги се виждаше отдалеч в центъра на бунта.
Помня как някъде следобед тълпата отъня и Евгений Бакърджиев започна да снове насам-натам, убеждавайки хората да направят пълен кордон около Парламента, да не пускаме депутатите да излизат навън, докато не гласуват отказа на БСП да състави второ правителство.
Технически погледнато, правителството на Виденов е в оставка от декември. Трябваше вече да е връчен нов мандат за управление на БСП (като най-голяма партия), но президентът Желев отказа да стори това, прехърляйки горещия картоф към новоизбрания Петър Стоянов, който щеше да встъпи в длъжност чак на 22 януари. Та искането е за „отказ от мандат“, но скандирането е отдавна познатото – „Ос-тав-ка!“.
Направи се нещо като кордон (доста рехав впрочем откъм Художествената академия), но все пак никой депутат не смее да излезе. Към шест надвечер тълпата отново набъбва и се съсредоточава пред полицейските ограждения около служебния вход на Народното събрание. Хората напират да влязат, куките едва ги удържат. По прозорците на първия етаж започват да се появяват депутати от СДС – довчера презрени и отписани от всички, днес обаче приемани от тълпата с радостни възгласи.
Депутатите се опитват да държат речи, нищо не се чува обаче, защото всички надуват съдийски свирки – по модата на сръбските протести, сътрисащи комшиите по същото време, които в крайна сметка щяха да свалят Милошевич от власт.
Малко по-надолу, с лице към Коня, се опитва да държи реч Николай Добрев, новият МВР министър. Качил се е на раменете на огромния Красимир Димитров – вече доста висш полицай, който в началото на новия век се оказа един от първите съратници на Бойко Борисов и напредна бурно в кариерата. От другата страна на загражденията, през тълпата минава Стефан Софиянски, кмет на София от СДС. И той се опитва да говори нещо.
Никой нищо не чува. Натискът върху огражденията около Парламента расте от минута на минута.
Изведнъж се чува човешки глас. Идва от мощната уредба, монтирана на покрива на лека кола с надпис „Дарик радио“, паркирана пред парадния вход на Парламента. Над тълпата се рее младият, почти детски глас на Кирил Вълчев:
– Не щурмувайте Парламента… Те това искат – насилие… За да обявят някакво извънредно положение… Не се поддавайте на провокации! Те това искат… Не чупете… Не палете…
Слагам си слушалките на уокмена на ушите, включвам на „Дарик“. Да, това, което чуваме на площада, е онова, което чува цялата страна. И е добра новина – навсякъде разбират, че в София властта пада.
В следващите седмици се завърта обичайната софийска рутина. Всеки ден си задаваме въпроса: „А днес ще ходим ли на революция?“ – и макар студът да става все по-свиреп, тръгваме. Понякога улиците са пълни, друг път срещаме рехави групички от по десетина човека.
В затишието се опитваме нещо да поработим (никой не отменя работата заради революции, сроковете си текат) и споделяме истории. Най-добра се оказа тази на една Мария, която за малко се завъртя в нашите среди и после отпраши нанякъде.
Млада и много буйна, беше фрапантно късогледа, но не носеше очила – да не я загрозяват. Та при щурма на Парламента, без очила, застава лице в лице с някакъв робокоп и му вика в очите някакви революционни работи. По едно време той си вдига предното стъкло на шлема и навира лицето си в нейното. Тя присвива очи, бавно фокусира и го разпознава – баща ѝ.
Следва следният диалог:
– Марийке бе, какво правиш тук? Марш вкъщи, докато не си отнесла някой тупаник от колегите!
– Няма пък!
– Аз съм ти баща и ще правиш каквото ти казвам!
– Аз пък съм от революцията, а ти си ченге и ги пазиш!
И му скандира в лицето току-що измисления хит (днес е вече класика): „От кого ги пазите – пе-де-ра-си-те?“.
Към средата на януари нещата започват отново да се сгъстяват. Тъй като обществен транспорт на практика няма, сутрин от кварталите „Хаджи Димитър“, „Сухата река“ и „Подуене“ към центъра потегля поток от облечени в тъмно (зимната униформа на тогавашна България) стотици и хиляди хора. Пъплят по моста „Чавдар“ като мравки, съвсем черни на фона на сутрешния сняг. Не отиват на работа, а – на революция.
Да, ама след 20 януари стана съвсем сибирско и народът рязко оредя. Към следобеда леко отпуска. Връщаме се на Коня и гледаме ново явление: из събиращите се протестиращи щъкат възрастни софиянци, раздаващи от разни тенджери и баки топли неща, най-вече – чай. На следващия ден четем в „Дума“: на протестиращите се раздава дрогиран чай и по десет германски марки на глава.
В следващите години – и до днес – тази пропаганда щеше да стане трайна марка на всички режими, обсадени от гражданството: на тия, които са против нас, им плащат и ги дрогират. Тогава, в началото на 97-а, поне още не се бяха сетили да организират контрапротести.
Премиерата на „Записки по революцията (1997-2017). Том 3“ ще се състои на 22 ноември, сряда, 18:30 ч., кафе „Orange“, ул. „Граф Игнатиев“ 18. Книгата ще представи Константин Павлов-Комитата.
