Ахмед Юмит е един от най-значимите и превеждани съвременни турски белетристи и поети. Юмит е автор на шест романа и сборници с разкази. Тиражите на произведенията му се измерват със стотици хиляди, някои от тях са филмирани. У нас вече са издадени три негови романа- „Дервишката порта“ и „Патасана“ (изд. „Сиела“), както и „Паметта на Истанбул“ (изд. „Колибри“). Гостуването на писателя на Пролетния панаир на книгата в НДК на 03.06.2014г., както и романът му „Дервишката порта“, се превърнаха в двоен повод да го поканим за интервю.
Защо избрахте да развиете сюжета в “Дервишката порта” от името на жена, а не на мъж?
Действието се развива в Анадола, в град Коня. Историята на Коня е един град. В този район има едно антично населено място, наречено Чатал Хьоюк. Главната богиня на този град, чиято история датира около 7 000 г. пр. н. е., е жена на име Богинята Майка. Организацията на живота в този период се е осъществявала от жените. И тъй като жените са раждали, мъжете са вярвали, че са свещени. И моят роман е произведение, проучващо този живот. Аз вярвам, че в този живот жената има много по-важна роля от мъжа, и по тази причина главният герой, който създадох, е жена.
Ако “светът е сън в съня”, както се казва в Индийската поговорка, с която започвате романа “Дервишката порта”, то какъв е жанрът на този сън, според Вас?
„Дервишката порта“ не е криминален роман, той е един мистичен трилър. Мистичен е, защото се разказва за Мевляна и неговият духовен спътник Шемс-и Тебризи. В същото време се опитва да открехне вратите на мистичната мисъл. Задава въпроси относно същността на мистичната мисъл и мистичния начин на живот.
Да, романите не дават отговори, те задават въпроси. Важното е у читателя да се събуди интерес за това какъв е смисълът на този живот. Ако успеем да събудим този интерес, читателите ще се стремят сами да открият своите отговори. С други думи казано, ще хукнат по дирите на смисъла на собствения си живот.
В романа главната Ви героиня е имала специална връзка със своя баща. Каква е ролята на Вашия баща в живота Ви?
Изгубих баща си преди 14 години. Животът му бе хубав и дълъг. Тъй като бе религиозен човек, когато бях млад, го подценявах, че не е наясно с реалните неща в живота. С напредването на възрастта ми забелязах, че по някои въпроси е имал повече познания от мен. Започнах да изпитвам по-голямо уважение към него. Но за мен по-важни бяха неговите постъпки.
Изтръгвайки се от интелектуалните ми мъдрувания, забелязах колко важен човек е бил за мен моят баща. Разбира се, не приемах много от неговите виждания, не живеех като него, не мислех като него, но по-късно разбрах, че този човек от народа, който не бе завършил дори гимназия, е моят герой. Колко хубаво щеше да бъдем заедно и да можем да разговаряме.
Трудно ли е за един писател да се докосне до сърцата на хората в днешно време?
Не мисля, че е трудно, защото няма разлика между писател и читател – те са едно. Всички ние сме хора, имаме разсъдък, но в същото време имаме и сърца. Не мисля, че някой, който няма съвест, може да бъде човек. Колкото и умен да бъдете, ако не можете да изпитате съчувствие към другите хора, към другите същества, то значи имате някакъв проблем в процеса на очовечаване. Всъщност, това е и мисията на писателите – да създават чувство на емпатия. Създавайки в романите си герои с характери, еднакви с тези на читателите, да се опитат да ги срещнат със собствените им души. И по-точно с доброто и злото във всеки от тях, с героя и мерзавеца, със страхливеца и храбреца. Според мен само тогава романът е изпълнил своята задача.
Имате ли своя “ледено-синя врата в стената”?
Моята „ледено-синя врата в стената“ е светът на фантазиите ми. Фантазиите ми правят реалностите по-поносими. Така успявам да се спася от напрежението на този свят. Разбира се, всички можем да мечтаем и според мен трябва да го правим. Разликата е, че като писател чрез фантазиите си аз изграждам сюжет и той оживява на хартията. Когато седна пред компютъра си, за да започна да пиша нов роман, „ледено-синята врата на стената“ се появява и аз преминавайки с много силно вълнение през тази врата, се хвърлям в неповторимо приключение.
Нееднократно подчертавате важната роля на очите на своите герои. Какво четете в погледа на младите хора днес?
Днешният свят стана прекалено материален. Животът става все по-труден. В тази ситуация младите хора стават все по-нещастни, изгубват надеждите си. Мога да видя отчаянието в техните очи. Проблемът им е да получат добро образование, да имат хубава работа, да печелят пари.
Колко жалко, че животът, който е изпълнен с великолепни богатства, се обезсмисля за тях. По тази причина младите биват принудени да станат нахъсани, гневни, безпощадни. Човекът продължава да бъде жертва на системата, която е изградил със собствените си ръце. И в челните редици на тези жертви са младите хора. Те ограничават мисълта си, само с идеята да изкарат днешния ден. Не им остава време да възприемат света и живота задълбочено. И без това след известно време вече нямат и желание за това.
Вярвам, че изкуството е сферата, която може да им окаже най-голяма помощ, защото изкуството не разделя живота, предлага го като едно цяло. Успява да покаже връзките между работата и живота ни, възпитанието и съществуването ни.
“Понеже тайните се крият в дълбините на море от търпение”, Вие търпелив човек ли сте? Има ли тайна, която да нямате търпение да разкриете или запазите за себе си?
Колко жалко, че не съм много търпелив човек. Разбира се, че имам тайни, при това не е само една, ами са доста. Мисля си, че тези, които нямат тайни, не са задълбочени хора.
Едно от нещата, което ни правят да бъдем себе си, са именно нашите тайни. Винаги съм се страхувал от хората, които изглеждат като отворена книга, защото е много вероятно те да имат повече тайни, които трябва да опазят. По лошото е, че за да могат да ги опазят, се превръщат в човек различен от този, който изглеждат.
Човекът съществува в едно с недостатъците си. Важното е да приемаме себе си такива, каквито сме. И това приемане на себе си несъмнено включва и нашите тайни.
“Според мевлевийската вяра хората не умират, а замлъкват”. Какво се крие отвъд това мълчание?
Животът не е започнал с нас, за да свърши с нас. След нашата смърт на наше място ще дойдат други. Дори когато човешкият вид свърши, животът отново ще продължи. Според мевлевийската вяра Творецът не е някъде далеч, някъде в небесата, Той е във всичко, навсякъде в живота. Той е в новороденото и в умиращия, Той е в започващия, както и в приключващия. Той е един кръговрат. По време на този кръговрат, тези на които е дошло времето говорят, а тези, на които времето се е изчерпало, мълчат.
В какво се изразяват чудесата днес?
Няма по-голямо чудо от самия живот. Старият тип чудеса вече не се срещат, защото веднага става ясно, че става въпрос за лъжа. Но съществуването на тази наситено синя земя в огромната вселена е едно чудо, чудо е и зараждането на живота на тази земя. Човекът е едно чудо, чудо е разсъдъкът ни, душата ни, както и съвестта ни. Може би космосът иска, чрез това чудо, да познаем себе си, да опознаем и да се представим, и в същото време да осигури съхраняването на чудото, което е сътворил. Всъщност, много е трудно да кажем, че човечеството вече е достигнало до такова познание. Надявам се, че един ден ще достигне, в противен случай чудото ще изчезне.
В този ред на мисли, откъде идва Вашият интерес към мистиката, суфизма, дервишите, Шамс от Тебриз и Руми?
Всъщност, моят интерес е към културата на човечеството. Дали ще е към позитивизма, дали ще бъде към мистичното мислене, интересът ми е породен от непрекъснатото търсене на човека на смисъла на живота.
Кои сме ние? Откъде идваме? Къде отиваме? Според вас мистичното мислене дава ли отговори на тези въпроси? Не се присъединявам към много от отговорите, но все пак знам, че животът ни дава важни знаци за това което е всъщност. Онези, които не могат да възприемат мистичното мислене, съвсем не могат да възприемат позитивизма.
Трябва да отбележа, че сред дервишите изпитвам особен интерес към Шамс от Тебриз, защото той е бил точно обратното на останалите дервиши, не е познавал никакви правила. Един вид, може да се нарече „дервиш анархист“. Не отдавал голямо значение на земните неща, търсел е смисъла далеч от материалното. Борел се за начин на живот, огледален на днешните разбирания. Бил е един мъж, който привлича вниманието и е имал изключително почтен начин на живот. И тъй като е бил именно такъв, е променил до безкрай Мевляна Джелялеттин Руми.
Ако смъртта не е унищожение, то какво е тогава?
Смъртта е краят на днешното ни съществуване, но не е едно изчезване, а е преминаване от едно съществуване в друго. Всъщност, е продължение на живота и трябва да знаем да се задоволим и да приемем на драго сърце, това което ни се предлага, в рамките на това голямо продължение. Да, всеки който се е родил, един ден ще умре, това е една истина и хората, които приемат това, са наистина свободни хора. И това приемане може да отвори пред тях пътя към щастието. Да познаваш себе си, да знаеш границите си, да знаеш, че няма да живееш безкрайно, е основата на знанието. Хората, които знаят това и тези, които наистина успяват да се справят с тази мисъл, са хората, които наистина са тръгнали да вървят по пътя на знанието.
Има ли нещо в днешния свят, което е изцяло в наша власт?
Нашата душа, но най-напред трябва да осъзнаем това. Да, личността ни определя връзките, които създаваме с другите хора, както й семейството ни, образованието, което сме получили, града в който живеем, страната и т.н. Но, в края на краищата, ние сме по един индивид, със своите добри и лоши страни, с положителните и отрицателните си особености, всички сме различни, всички имаме по една душа. Много е важно да бъдем наясно с това.
“Най-жестоката война е войната срещу собствените ни желания”. С кое от Вашите желания все още воювате?
Нетърпението и ревността, която изпитвам от време на време. Доста се затруднявам, когато трябва да се справя с тези две чувства. Понякога се случва здраво да изпусна края на нещата, понякога напълно се оставям, но след това се притеснявам от постъпките си, и отново започвам борбата със себе си. Май че това никога няма да свърши и ще продължа този спор със самия себе си чак до смъртта си…
Интервюто преведе Алина Караханова
Благодаря, че споделихте интервюто, взето от този интелигентен човек.