Турската писателка Айтюл Акал е автор на десетки криги за деца, някои от които влизат и в учебните програми. Тя е родена в Измир през 1952 г. През 1971 г. завършва Американския колеж в родния си град, омъжва се и се мести със съпруга си в Истанбул. Има двама сина – Еврен и Алпер. В продължение на осем години работи като журналист, а след раждането на първото си дете се отдава завинаги на литературата за деца. Първата й книга „Детето, което се страхуваше от нощта“ е публикувана през 1991 г.
Акал пише рецензии и статии за детски книги. Някои от приказките ѝ са включени в учебниците в Турция. На български език е преведена „Вълшебната шапка на учителката“ (изд. „Летера“), в която освен едноименната приказка, са включени още три – „Вълшебното ателие на майстора“, „Вълшебното училище на брат ми“ и „Вълшебният гардероб на дядо“.
Десислава Микова се срещна с писателката на Литературния фестивал в София през декември.
Работили сте като журналист. Как започнахте да пишете за деца?
Винаги съм мечтала да бъда писател. Когато завърших училище, журналистиката беше най-прекият път към писането. Това обаче е толкова хаотична професия, че нямах време да мисля за книга. Години по-късно се появиха двамата ми синове. Веднъж единият поиска да му прочета приказка, но не харесваше никоя, не искаше да му чета никоя от книгите вкъщи. Накрая осъзнах, че той просто иска нова приказка. Така измислих история за един алигатор – синът ми каза „Искам приказка за алигатор“ и аз трябваше да я съчиня. След това продължих да фантазирам всички приказки, които той поискаше. Така осъзнах, че мога да ги събирам в книги. След като започнах да пиша за деца, никога не си помислих да правя нещо друго. Останах завинаги в света на децата. Тук ми харесва – с всички цветове и забавления. Сега имам повече от 150 книги за деца.
Какви сюжети разказвате в приказките си?
Всичко, което вълнува децата. Ние, възрастните, се интересуваме от неща, които са твърде далечни за децата и които те няма нужда да знаят на толкова ранна възраст. Те живеят в собствен свят, в който властват тяхното въображение и техните интерпретации. Аз усещам какво би им харесало, оглеждам се и просто виждам приказките – в света около нас и в самия живот. Не знам как се появяват. Понякога, когато разговарям с деца в училища и библиотеки, те ме питат откъде идва вдъхновението ми, а аз се шегувам, че отивам на пазара и вземам 2 килограма вдъхновение (смее се).
Каква е целта на детските приказки – да бъдат образователни, вдъхновяващи или друго?
За мен е важно да запаля искра в живота на децата и те да запомнят нещо от книгата – нещо, което да ги вдъхнови и да им даде идеи за бъдещето. Ако книгата не остави нищо след себе си – дума, идея, поука, тогава няма смисъл. Когато обаче прочетеш и се замислиш, когато пречупиш историята през собствения си живот, тогава вече има смисъл. Сигурно и вие помните цитати и поуки от книги или цели книги, които са ви научили на нещо, в което ще вярвате цял живот. Това искам от всяка книга. Опитвам се да влагам този пламък във всяка приказка и се надявам, че децата, които ги четат и слушат, усещат топлината му, заразяват се с нея и я помнят завинаги.
Какви качества въплъщавате в героите си, които според Вас е важно децата да осъзнаят и да развият и в себе си?
Никой от нас не е само бял или само черен. Всички ние носим всички цветове в себе си. Затова и някои от героите ми имат и лоши черти. Способни сме обаче да променим всеки свой недостатък. Вярвам, че искаме да се променяме, защото винаги искаме добри неща за себе си и околните. Когато някой мой герой има недостатъци, значи трябва да научи нещо, да усети, че трябва да се промени. Така малките читатели могат да припознаят себе си в него и също да поискат да станат по-добри. Вярвам, че на всяка възраст човек е способен да промени чертите или обстоятелствата, които не харесва. Искам да напомня на децата, че могат да променят всичко, което не харесват в себе си и в живота си. Човек е свободен да се променя, но трябва да намери начин да го прави.
Автор сте на 150 книги и пишете за деца през последните 30 години. Как се промениха децата през това време?Променили са се наистина много! Очевидна е разликата между моето детство, това на синовете ми и това на внуците ми. Все пак много неща остават винаги едни и същи – всички искаме да бъдем щастливи, да похапваме разни неща, да правим другите щастливи – някои основни неща са вечно валидни за човешките същества.
Средата обаче непрекъснато се променя и ние трябва да се приспособяваме към нея. Ние, възрастните, се адаптираме трудно, но децата нямат никакъв проблем. Променят се и сюжетите на приказките – сега децата търсят повече приключения и интерактивност. В моето детство в приказката се случваше едно нещо – в началото се чудиш какво става, след това става много вълнуващо и накрая всичко се разплита. Сега децата не се задоволяват с това. Днес в историята трябва да има няколко разтърсващи момента – щом една загадка се разплете, веднага трябва да се заплете нова. Освен това детето трябва да участва активно в приказката. Вероятно звучи много трудно, но за мен е лесно, защото се опитвам да разбирам децата и да усещам какво усещат те. Аз самата намирам за скучни сюжети с равен ритъм. Аз също искам вълнения, обрати, предизвикателства, затова и предлагам на децата точно това. На всяка страница има предизвикателство. Любопитството и вълнението трябва да ги водят до самия край на историята.
Как се състезавате за вниманието на децата с дигиталните забавления?
Не можем да се състезаваме. Но аз винаги напомням, че животът е пълен с различни неща – нима ядете едно и също ястие всеки ден? Има много различни неща, които трябва да опитате. Можете да отделите време за медии, за компютърни игри, за каране на колело, за разговори с приятели, а и за книги. Можете да четете 15 минути или един час. Не можем обаче да посветим цялото си време – 8 часа на ден, на четенето. Имаме да правим толкова много неща!
Каква е ролята на илюстрациите във Вашите книги?
Огромна – илюстрациите правят историята жива. Имам голям късмет, защото познавам много илюстратори в Турция и когато напиша приказка, знам кой би се справил най-добре с илюстрациите. Някои художници са много добри пейзажисти, други рисуват чудесно животни, а трети са истински майстори на човешките персонажи. Ако харесва историята, всеки илюстратор е готов да работим заедно. Всяка книга има по двама автори – писател и илюстратор. Тяхната работа е винаги свързана.
Мустафа Делиоглу. Автопортрет
Разкажете ми за работата си с Мустафа Делиоглу, който илюстрира четирите истории в книгата, издадена на български език.
Мустафа Делиоглу е много добър в създаването на образи, затова се обърнах към него като към приятел. Казах му, че ще изтрия всички думи, които той може да илюстрира в рисунките си. Аз не харесвам да чета за нещо, което вече виждам – това е ненужно повторение. Сигурна съм, че и на децата не им харесва. Затова приказките бяха страшно съкратени, няма да повярвате. И четирите истории в тази книга са разказани с неговите илюстрации и моите изтрити думи.
В средата на 90-те години създавате издателска къща и издавате детско-юношеска литература. На какво Ви научи издателския бизнес?
Това беше истинско бреме! С колегите, които бяха партньори в издателската къща, сме писатели, а трябваше да мислим за процеса на производство на книгата, за продажбата и събирането на парите. Не ни оставаше никакво време и пространство за вдъхновение и творчество. Наложи се обаче да се заемем с издателската дейност, защото по онова време никой в Турция не искаше да издава детска литература. Всички издатели ми казваха: „Напишете роман за възрастни!“. След 1995 г., когато пазарът се разрасна, бяхме много щастливи да продадем нашето издателство на по-голямо. Тогава вече можех да напиша много книги.
Как може да се пребори неравенството в образованието с помощта на детските книги?
Хубавата приказка може да бъде много образователна. Има обаче и друг момент – ние се учим непрекъснато, докато разговаряме, докато вървим по улицата. Успоредно с това можем и да се забавляваме. За мен образованието трябва да бъде забавно. В книгите, в учебниците трябва да има дух! От 20 години пиша рецензии за книги в един вестник и непрекъснато чета. Трябва да призная, че някои книги са страшно скучни, независимо дали са художествени или образователни. Книгите трябва да са цветни – не само по отношение на илюстрациите, самата история трябва да е цветна, така че да достигне до сърцето на малкия читател, да го вдъхнови и въодушеви. Понякога се увличам дори когато чета икономически новини, защото са така добре написани, че текстът просто увлича читателя. Думите и начинът, по който ги използваш, са много важни.
Казвате, че вярвате в силата на мечтите. На какво е способна тя?
Понякога питам децата „Вярвате ли в магията?“ Някои казват Да, други твърдят, че магията изобщо не съществува. Според мен обаче съществува навсякъде около нас и вътре в нас! Можем да превърнем в реалност всичко, за което си помислим! Всички ние сме вълшебници! Когато мечтаеш да постигнеш нещо, магията е в теб.
Понякога децата казват, че все пак не можем да полетим. Всъщност можем. Някога отдавна някой е имал мечта да полети и е изобретил самолета! Компютрите, телефоните в ръцете ви – всички те са нечия сбъдната мечта. Не знаем как ще изглежда светът след пет, десет или сто години. Хората имат мечти и ако наистина искат да ги сбъднат, трябва да използват магията си. Това означава да работят здраво и да не се отказват от мечтите си. Толкова е просто!
Ако можехте да сбъднете една своя мечта, коя щеше да е тя?
Нека не говорим за политика! Бих пожелала много добри неща за страната си, защото това е родината ми, мястото, където живеят децата ми, приятелите ми, народът ми. Искам всички там да бъдат щастливи. Мечтая семейството ми да живее добре.
Вижте видео с интервюто на Айтюл Акал в сайта на Би Ай Телевизия.
