Авторският спектакъл на Лилия Абаджиева „Ако нямах лоши сънища“ в Театър „Азарян“ беше първият ми досег с тази режисьорка и от прочетеното и чутото преди представлението знаех, че от нея трябва да очаквам неочакваното. Когато си тръгвах, не бях сигурна дали постановката ми е харесала или не, но в същото време исках още…
„Ако нямах лоши сънища“ събира текстове от Шекспирови пиеси и сонети, преплетени в една изцяло нова история за страданието, лудостта, капаните на любовта и трагедията на неразбраните. Всичко това е съчетано с вълнуваща игра на звук и светлина, раздвижена сцена и много атлетични актьори. Сещам се за още няколко постановки, които изискват сериозни физически усилия от артистите и тази определено може да се нареди сред първите в списъка.
Всъщност актьорският състав е изпълнен с познати имена от театъра и телевизията. Любопитен елемент е, че всички роли (дори женските) се играят от мъже, както е било по времето на Шекспир. Ако трябва да съм честна, не бях подготвена за този момент и в началото ми се стори доста комично, но в последствие осъзнах, че всичко зависи от актьора. Имаше сцени с толкова сила, искреност и уязвимост, че полът на играещия оставаше незабелязан. За съжаление имаше и от другите моменти, в които се питах „Защо?!“.
Драматичните сцени се редуваха със странно комични решения, които не успях да си обясня и да разбера, но си повтарях, че понякога изкуството не трябва да се разбира, а просто да се изживява, така че си наложих да се отпусна и да гледам.
По-късно трябваше да опиша постановката и единствената дума, която ми дойде наум, беше „странна“.
Обожавам „Хамлет“ и се зарадвах на възможността да го видя в тази нова интерпретация – имаше нещо вълнуващо в начина, по който познатите текстове бяха съчетани с едни от най-въздействащите (поне за мен) Шекспирови сонети, образувайки съвсем различен и в същото време напълно завършен нов текст. Но откровено се подразних, когато, след някоя дълбока, вълнуваща сцена или монолог, следваше тотално несвързана сцена, която е или комична – убиваща всички чувства, породени от предишната сцена, или твърде дълга и монотонна. Хипнотичното въртене на сцената и актьорите, които не спират да се въртят и люлеят, въртят и люлеят, въртят и люлеят… беше интересно в началото и досадно към края.
Въпреки смесените чувства, с които напуснах залата, бях сигурна, че искам да посетя и други спектакли на Лилия Абаджиева. Хареса ми, че ме провокира, хареса ми, че два часа бях потопена в този нов прочит на Шекспир. Въпреки че можех да рецитирам някои текстове наизуст, в тази постановка не знаех какво да очаквам в нито един момент, не знаех какво ще ни донесе следващото завъртане на сцената или следващото пускане на светлините… Тази вълнуваща неизвестност понякога носеше разочарование, понякога усмивка и желание да избухнеш в аплодисменти, но се оказа и нещо пристрастяващо, в което искам да се потопя отново.
Снимки: Театър „Азарян“
