„Любовен саботаж“ ме изненада. Това е една много лична книга-спомен, носталгично насочен към детството и смело разкриващ история, променила живота на авторката. Амели Нотомб ни връща към далечната 1974 г., когато семейството й е принудено да напусне Япония, за да се премести в едно от предградията на Пекин – Санлитун. Мръсотия, сивота, еднообразие. С тези думи най-кратко може да се опише това, с което тя се сблъсква там. Като прибавим неотшумелите последици от Втората световна война, изразяващи се в неспирни конфликти и физически саморазправи, получаваме една нетипична картина, белязала детството на белгийката.
В дипломатическото гето децата воюват непрестанно. За тях е обидно, че възрастните искат да прекратят войната, за да настане мир. Какъв е смисълът на живота, ако нямаш врагове? Към кого ще канализираш натрупаната агресия, ако живееш кротко и в разбирателство с околните? Как ще преодолееш слабака в себе си, ако не се бориш със страховете си? Така разсъждават малчуганите и съвсем сериозно отдават цялата си енергия за тайните войни, които водят с връстниците си. Силата на юмруците и изобретателността на подлите номера са основните добродетели. И тогава се появява Елена.
Чудесен е начинът, по който Амели Нотомб описва възхитата си към това необичайно момиче! Успява да говори едновременно за любов и ненавист; за пълно себеотдаване и блян за миг внимание; стопроцентово обсебване, което ще я нарани и ще й даде безценен урок.
„Любовен саботаж“ не е типична за писателката книга. Липсват шантавите герои, които с охота слугуват на болното си въображение или натрапчивите си идеи. Няма неочаквани развръзки и потресаващи съдби. Но въпреки това книгата е особено ценна за почитателите на Амели Нотомб заради личния характер на историята и късчето от живота си, до което тя се осмелява да ни допусне.
Не пропускайте ревютата на Станимир Сапунаров за „Антихриста“ и на Милена Ташева за „Живак„.
