Забраненият плод винаги е най-сладък и това важи с пълна сила за книгите. Редакторката Ел Хънт разказва за The Guardian как прочитът на култовия роман „Американски психар“ на Брет Ийстън Елис през тийнейджърските ѝ години я е белязал не толкова с бруталните си сцени, колкото с вълнуващата представа за непозволено преживяване.
Решението на университета „Оксфорд“ да направи изложба на колекцията от „неморални“ книги на Бодлианската библиотека ми напомни за собственото ми премеждие в забранената секция. На седемнайсет години успях да заема „Американски психар“ на Брет Ийстън Елис от местната библиотека в Нова Зеландия, където романът беше (и все още е) класифициран като R18 („Не се препоръчва за лица под 18 години“) и държан зад гишето.
Библиотекарката не ми поиска лична карта – не защото изглеждах на осемнайсет, случаят определено не беше такъв. Мога само да предполагам, че безсилието на ролята ѝ на пъдар в ерата на интернет най-сетне я бе сломило. Прекарах лятната ваканция, потънала в садистично насилие, употреба на наркотици, непристоен език и сексуални сцени, макар да ми оставаха седем месеца до възрастта, на която според оценката на отдела по класификация можеше да се очаква от мен да разбера, че романът е сатира.
Спомням си, че някои сцени наистина ме смутиха, но не мисля, че урониха трайно моето „психично здраве и развиващ се мироглед“, както проповядваше отделът по класификация. Ако нещо придаваше обаяние на „Американски психар“, то не беше „елитната и изискана обстановка“, а сензационният стикер R18 на корицата ѝ.
Никой текст не е по-примамлив от този, който се предполага, че е забранен. Когато по-голямата ми сестра беше на единайсет, излъчиха „Челюсти“ след вечерния час и се наложи тя да потърси убежище върху кухненската маса. Колегата ми пък си спомня как на четиринайсет е издирил хорър филма от 1980 г. „Канибалски Холокост“ („Мислех, че е документален“). В гимназията съквартирантът ми нарушаваше правилата, като устройваше обедни прожекции в рамките на „Таен видеоклуб“ – заради „Портокал с часовников механизъм“ задържаха след часовете него и още петима други, но до ден днешен той си го спомня с привързаност: „Запали ме по Росини“.
Склонна съм да вярвам, че каквото не вреди на мирогледа ни, ни прави по-силни (или, на езика на отдела по класификация, ни „приучава“). Класификационната система е неизбежна и създадена с добри намерения, но – също толкова неизбежно – дава отрицателни резултати. Трайното ми впечатление от „Американски психар“ е, че книгата е изненадващо скучна на фона на цялото насилие. Да я държа в ръцете си на седемнайсет, беше като да ми сервират питие в бар. Не че тогава можех да направя това сравнение, защото бях в библиотеката.
Превод: Габриела Кожухарова
