Анете Круусмяги е естонска писателка, която живее в София вече цяла година. Като малка предпочита книгите пред хората и е много интровертна. Спомня си, че в училище е била добра по математика и слаба по езици. След като публикува две книги, се чувства уморена от живота на фрийланс писател с целия финансов стрес. В България я води желанието за спокойствие и стабилен доход. След като цял живот пътува по света, има нужда от място, което да нарече „дом“. Какво открива в нашата страна и как то се отразява на творчеството ѝ, ще научим в следващите редове.
Как бихте описали поезията си на българските читатели, които тепърва откриват вашето творчество?
Мой приятел ме нарича „любовна поетеса“ и мисля, че има право. Пиша за любовта – това може да е любов към живота, към приятелите, към природата, към дома или към специални споделени моменти… Но също така пиша и за сложни взаимоотношения и романтична любов. Някъде бях прочела, че писателите трябва да пишат за онези неща, за които не могат да спрат да мислят, за неща, които не могат да разберат докрай, които ги преследват – и това определено е моята тема. Чрез писането мога да преживея отново красивите моменти, моментите, които не искам да забравя.
Кои теми или образи се връщат отново и отново в писането ви? Какво ви привлича в тях?
Често пиша за хората, които срещам, и за връзките, които създавам. Понякога, когато срещна някого за първи път, чувствам толкова силна свързаност, че ми е трудно да повярвам, че се виждаме за първи път. Всички парченца от пъзела внезапно си идват на мястото, мислим еднакво и си довършваме изреченията. Това е невероятно и много вдъхновяващо. Една такава кратка среща ме вдъхнови да напиша цяла книга.
Другото, което неизменно присъства в писането ми, е средата. Вдъхновяват ме градовете и начинът, по който местата, в които живеем, се превръщат в книги, които четем. Всеки ъгъл, магазинче или пейка в парка ми напомня за човек, за забавна вечер или за последната целувка преди раздяла. Бих казала, че моето хоби е да живея на различни места и да ги превръщам в част от историята си. И двете ми книги са вдъхновени от местата, където съм живяла: едната е за квартала, в който израснах в Талин, а другата е ситуирана в Индонезия, където живях година и половина.
Пишете както на естонски, така и на английски. Как решавате на кой език да принадлежи едно стихотворение?
Когато живея в Естония, пиша на естонски. Когато съм в чужбина, пиша на английски. Когато бях по-млада, ми беше по-лесно да пиша на английски – усещах, че се „крия“ зад думите. Английският ми не е перфектен, т.е. речникът ми е по-ограничен и това ми даваше усещане за повече контрол. Естонският е майчиният ми език – там няма ограничения. Има толкова много начини да се изразя в най-различни нюанси. Създаването на изречения на естонски е особено, защото няма фиксиран словоред. Можеш да променяш реда на думите и значението пак да е същото. Мисля, че просто бях претоварена от всички възможности да се изразявам и търсех език, който познавам по-малко. Понякога имам чувството, че е по-лесно да творя, когато имам по-малък избор. Както в часовете по рисуване – когато учителят дадеше свободна тема, никой не знаеше какво да нарисува.
Може ли да споделите едно от своите стихотворения, което в момента има особено значение за вас – и да ни разкажете защо избрахте точно него?
Black sea
People away from home,
away from pain.
The sea has washed us all up in the shores of Black sea
and here we are, greeting each other, born anew,
clean from the wounds of past.
A mermaid on the wet sand playing with white seashells
her black curls drawing patters in the sand
while you lie on the beach towel and look at her through tinted glasses.
You’re not going back to the black aching gorge with teeth sharp as death.
You avoid walking the streets that deleted your mother, here on the shores of the black sea
where monstrous waves are rolling the rocks
back and forth you feel like a baby in the cradle, like home.
You came along the water front, following the line where the sea meets the land.
You kicked the pebbles and didn’t think much.
You like to let yourself get carried away, you love your wife,
you know your life will take a shape wherever you let it grow.
You ran here from faraway land to look for home,
to look into the sunrise, eyes half closed,
face glowing in morning glory in july morning.
Is this land beneath me home?
Is this country me?
If so, am I the branches of trees, the sweetness of pink apples
the tender touch of summer breeze?
Is the sand me? Will I dance here skirts whirling?
Will I be happy, eyes shining, on the shores of the shimmering sea?
You came, you exchanged the American dream you gave up your Mexican food
to find a place to call home in this world where home does not exist.
Where home is shaking earth swallowing blood.
Where home means falling bombs and people cooking meals in front of their houses.
Where home means a million destroyed houses and many more shattered dreams.
You came silently, seeking hope.
Преди всичко този текст ме връща към спомените за лятото – онези лежерни дни на плажа, когато всичко беше забавление и игри, коктейли и гонене на вълните. Но стихотворението е и за моите приятели. То празнува факта, че градя живот в страна, за която знаех малко, преди да се преместя тук. За влиянието, което тези хора имат върху мен. Също така е стихотворение за дома – нещо, което за всеки от нас значи нещо различно. Повечето ми приятели тук са израснали другаде и са напуснали родните си места по различни причини. Има българи, които са решили да се приберат обратно у дома; хора, които не могат да живеят в родината си заради война; или такива, които тук имат по-добри възможности за работа или образование. Всички ние имаме различни причини да направим България свой дом, различни причини да я обичаме, но дълбоко в себе си именно това ни свързва – ние сме хора с много места, които наричаме дом, опитваме се да се установим и търсим надежда.
Какво вдъхновява писането ви в момента? Повлия ли животът в България на творческия ви процес?
Имам чувството, че цялата година тук беше като проучвателно пътуване за бъдеща книга или дори няколко книги. Когато започнах работа в голяма компания, срещнах много чужденци и имах чувството, че нито един от тях не е „обикновен човек“. Всеки имаше шантави истории, хората се оказваха в забавни или неочаквани ситуации. За някои България беше само кратък епизод от живота им, за други – място, което ги е променило завинаги. В началото всичко изглеждаше като нормална работа с нормални хора, но после започнаха да се случват странни неща. Нищо не беше такова, каквото изглеждаше в началото; никой не беше човекът, който мислех, че е. Тогава започнах да се чудя кои всъщност са тези хора, с които работя, и защо са тук. Интересува ме как хората, местата и ситуациите изглеждат напълно обикновени, докато постепенно не започне да изплува необикновеното.
Има ли класически естонски автор, който всеки трябва да прочете?
Можете да опитате Антон Хансен Тамсааре или Яан Крос. Тамсаре пише за борбата на човека със земята, съперничеството между съседи и как религията може да ни заслепи вместо да ни отвори очите. Мисля, че безкрайният труд в най-известния му роман и представянето на религията като нещо нечовешко и зло добре описват естонската душевност. Ние сме работливи езичници.
Как бихте описали духа на съвременната естонска литература? Има ли определени тенденции, теми или гласове, които изпъкват в момента?
От известно време живея извън Естония, но когато бях там, слам поезията започна да става доста популярна. Обожавам как сценичната поезия събира толкова различни силни гласове – има хумор, социални теми, детски травми, мощни феминистки послания и мрачни, загадъчни стихотворения.
Над какво работите в момента?
В момента не работя по голям проект. Понякога пиша поезия и събирам идеи за разкази и книги. Това е като моментът преди буря – толкова е сухо; имам чувството, че никога повече няма да пиша. Но знам, че просто трябва търпеливо да изчакам правилната идея. Дотогава продължавам да шлифовам стиховете си и може би ще напиша няколко кратки разказа, които ми се въртят в ума.
Автор: Бистра Иванова
Настоящият материал е разработен по проект „Мигранти с таланти“. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на Лидл България „Ти и Lidl за нашето утре“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи”, Български дарителски форум и Асоциация на европейските журналисти. Отговорността за съдържанието е на Бистра Иванова и по никакъв начин не отразява официалните позиции на финансиращите организации.
