Красивата корица, лежерното заглавие („Английски пасажери“) и анотацията на издателството („Сиела“) ме настроиха да очаквам история, свързана с приключения по море, гарнирана с хумор и щипка исторически факти. Романът обаче се оказа доста по-сериозен като тематика. Писателят Матю Нийл – историк по образование, ни поднася една трагикомична сатира, изобличаваща колонизаторската политика на Англия.
Действието се развива през втората половина на XIX век, като единият от разказвачите – аборигенът Пийвей, разтяга историческия обхват дотолкова, че събитията обхващат почти цялото столетие. Героите представляват колоритна дружина: мореплаватели-контрабандисти, надъхан свещеник, който живее в света на религиозните си фантазии, доктор с безумна теория за човешките раси, абориген от остров Тасмания и множество английски управници на колонии, придружени от техните съпруги.
Основните герои са добре характеризирани, докато епизодичните по-скоро служат за допълване на картината и раздвижване на действието. Най-симпатичен ми беше капитан Илям Куилян Кули – дребен мошеник с лош късмет, чиято единствена грижа през цялото време беше продажбата на контрабандния товар. Неговият простоват говор и комичният начин, по който се проваля, олекотяват сериозните моменти и привнасят хумористична нотка от позицията на здравомислещ обикновен човек, който се вълнува най-вече от собствения си интерес и оцеляване. Преподобният Джефри Уилсън буди смях на места с високопарния си стил и претенциозна набожност, докато записките на д-р Потър в суховат и псевдонаучен телеграфен стил свидетелстват за налудничавата му идея да обособи расите като различни човешки видове и, разбира се, да ги подреди по степен на усъвършенстване. Интересен беше за мен фактът, че героят има исторически прототип – д-р Робърт Нокс, който през 1850 г. с книгата си „Човешките раси. Фрагмент“ за първи път открито се противопоставя на библейската максима, че всички хора са равни. Не че дотогава много е била спазвана, но поне на думи е била лицемерно отстоявана…
„Английски пасажери“ ме убеждава за пореден път, че няма по-големи критици и сатирици на „английското“ от самите англичани. Действията и постъпките на героите, които в по-голямата си част не само са безчовечни и жестоки, но и съпроводени с надута самоувереност и отвратително лицемерие, са предадени от гледната точка на самите герои. Низостта на техните постъпки и мислене изпъкват в съпоставяне с други гледни точки, особено тази на аборигена Пийвей, който се изявява като глас на беззащитното колонизирано население и до голяма степен играе ролята на морален съдник.
Това не е роман, който ще ви завладее със силата на емоционалното си въздействие, а по-скоро интелектуално-художествено разсъждение за моралния сблъсък между ценностите на две култури. При цялата си драматичност сюжетът остава някак далечен. Героите са като илюстрации на различни типажи, без да е търсено по-задълбочено психологическо описание. Но „Английски пасажери“ не е скучна книга. Матю Нийл успява да избегне научната суховатост и да постигне онази лекота при предаването на историческите факти, която прави романа сериозно, но и увлекателно четиво.
Още едно ревю за книгата прочетете при Христо в „Книголандия“.
