„Антихриста” трудно би могъл да бъде наречен шедьовър, но далеч не може да бъде определен и като обикновен роман. Той е уникален по няколко причини. Първата и най-съществена е присъствието на две диаметрално противоположни една на друга героини, чието пряко и задочно противопоставяне от една страна, а от друга вътрешните им борби и терзания, отвеждат към широк кръг от екзистенциални дилеми и философски размисли.
Къде е заложена истината между потребността да се приобщиш към другите, да се социализираш, влизайки в роли и образи, чужди на самия теб, и ненужността от това мазохистично „жертвоприношение”? Можеш ли да си част от този свят и едновременно с това да си чужд на него? Какво е значението на приятелството в контекста на егоистичната природа на хората и съществува ли изобщо? Имаме ли по-големи врагове от самите себе си и как да се победим? Това са само част от въпросите, които задава „Антихриста” без да даде конкретни отговори.
В живота на шестнадесетгодишната Бланш Хаст не се случва нищо. Студентката от Брюксел представлява фантом, призрак за колегите си и за самата себе си. Единствената и социална проява до този момент е принадлежността към университета, който далеч не я отваря към света, каквито са били нейните очаквания. Героинята изживява присъщите за пубертета вътрешни терзания, противоречия, несигурност, съмнения и страхове, свързани с най-големия кошмар на човешкия индивид – че може да остане завинаги сам. Докато не се запознава с Христа Билдунг. Бъдещият тиранин на Бланш се оказва пълен неин антипод. Ако втората е обрисувана от авторката Амели Нотомб като олицетворение на полета на идеала над посредствеността, то първата е прототип на печалния манипулатор- победител, събиращ агресията, първичната сила, лицемерието, безочливостта и неблагодарността като висши условия за социален успех и внимание от страна на околните. Представите на девойката от столицата за приятелството и любовта са по детски наивни и възвишени. За провинциалното момиче тези идеали отстъпват пред ползата и личната задоволеност. Въпреки изначалната си несъвместимост, двата характера имат и нещо общо. Приличат си по това, че страдат от тежки комплекси, но в същото време ги изразяват по различен начин. Бланш не може да възприеме тялото си, въпреки твърденията си, че то е всичко, което има, и се затваря до крайност в себе си. Христа пък изпитва необходимостта да се представя за друга, рисува пред околните този свой образ, който смята за идеален, но не отговаря на истинското и аз. Дълбоките и психологически мотиви за тези действия обаче остават скрити и за самата Бланш.
В хода на романа авторката изправя главната си героиня срещу конкретен противник – превърналата се в Антихриста нейна „приятелка”. В този смисъл са вмъкнати осезаеми религиозни мотиви – макар и семейство Хаст да не е вярващо, Бланш демонстрира познания за християнската традиция, които и служат в неспирните и анализи и вглеждания, налага си смирение и прочие. Борбата, която води, е сякаш срещу самия дявол, срещу злото, без тя самата непременно да е доброто. До този момент Бланш води титанична битка с всичко и с всички, но освен себе си, не припознава друг конкретен враг. Предизвикателството да се справи с „интригантката” води до вътрешна метаморфоза у героинята-фантом. Постепенно тя загърбва вътрешните си терзания, престава да съди себе си и насочва всичко в опит да си върне семейството и личното пространство, върху които е извършено грубо посегателство. Неговите конкретни измерения са пресъздадени майсторски от Нотомб. Писателката загатва по тънък начин отчуждението на Бланш към нейните родители чрез лексеми като „създателите ми”, „съпругът и” и „съпругата му”, с които се извършва говоренето за тях. Девойката обаче обича родителите и свободата си. Героинята-призрак, която не е сигурна, че има душа, всъщност притежава богата душевност, въпреки липсата на вътрешна хармония. Този факт, скрит дори за родителите и, става достояние единствено на читателя. Момичето с неузрялото тяло е достигнало до редица философски прозрения, непостижими и за възрастните: „Да докоснеш дъното не е толкова страшно, като да останеш на повърхността на долнопробното”, „Голотата в отражението нямаше с какво да вдъхне любов”, „Тези, които смятат четенето за бягство, са много далече от истината: да четеш, означава да се сблъскаш с реалността в най-концентрирания и вид, което … е по малко ужасяващо от това да си имаш работа с размитите и форми”. Бланш демонстрира и зряло поведение, като отказва до отговори на провокациите на Христа, изчаквайки най-добрият момент, за да нанесе своя неотразим удар.
Краят обаче не е нищо друго, освен връщане към началото. Антихриста е разгромена. Блестящ пример за това как човек може да се справи и с наглед невъзможни противници. Но никога не може да победи себе си. Голотата в отражението остава во веки и не вдъхва любов. „Така се изпълни нейната воля, не моята”.
Автор: Станимир Сапунаров
