Когато говорим за антиутопии, в главите ни изникват две имена: Джордж Оруел и Олдъс Хъксли.
Оруел, хартиено-мастиленият рицар на Свободата, който се страхуваше единствено от несправедливостта. Социалната несправедливост. Неговата ненавист към тоталитаризма и контрола над личността и до днес трогват милиони хора по света, а в България те оказват силно въздействие върху тези, живели по време на нашия опит за социализъм, а и върху младите, които се раждат сред руините от „утопичното“ народно общество.
И Хъксли, който също говори за края на Свободата в култовия си роман „Прекрасният нов свят“, но тук жестоки и безчувствени не са господарите, а народът. Ако Оруел е романтик, то Хъксли е идеалният циник, а неговото човечество не е принесено в жертва на нечия жажда за власт, а сам? е полегнало на олтара на удоволствията.
Ако не сте чели книгата на Нийл Постман „Да се забавляваме до смърт“, то хвърлете един поглед на дадените по-долу карикатури по нея. Вероятно те са способни да убедят доста хора, че от двамата велики антиутописти на ХХ век именно Хъксли е правият. Всъщност Постман написва своята книга през 1985 г., когато опасността да се сбъдне пророчеството „1984“ изглежда отминала.
И наистина:
“Визията на Хъксли внушава, че за да загуби човечеството своята свобода, познание и история, не му трябва никакъв Голям брат – хората накрая ще обикнат своя диктатор и ще започнат да обожествяват технологиите, които потискат способността им да мислят. Оруел се страхува от онези, които забраняват книги. Хъксли се страхува, че няма да има нужда да се забраняват книги, защото вече никой няма да ги чете. Оруел се страхува, че истината ще бъде скривана от нас. Хъксли се страхува, че истината ще бъде удавена сред море от безсмислици.”
Истината е, че книги като гореизброените (а и като „451 градуса по Фаренхайт“ на Бредбъри) не дават отговори, а само ни затрупват с въпроси. До степен, че веднъж прочел ги, ти се иска да си глътнеш „грамче сома“ и да се слееш с целокупния обществен организъм.Тогава въпросът е кой кого манипулира и ако ние сме тези, които сами влизат в затвора, наречен „прекрасен нов свят“, то защо го правим? Защото така ни научиха те, може би ще се опита да упорства Оруел. Защото се раждаме такива, би му опонирал вероятно Хъксли.
