„Архив на изгубените деца“ – едно пътуване в различни посоки

Преди няколко месеца „Архив на изгубените деца“ от Валерия Луисели (изд. „Колибри„, превод: Мирела Стефанова) отвлече погледа ми още на секундата, щом погледнах към масата с нови предложения в една книжарница. Дали първо ме привлече корицата, дело на Люба Халева, или пък преди нея ме спечели заглавието – не бих могла да кажа, но анотацията не ми остави място за избор. Веднага бях направила директната връзка между този роман и темата на книга, която обожавам и която ще помня още дълго, а именно – „Изхвърлени в Америка“ от Джанин Къминс (изд. ICU).

Валерия Луисели е родена в Мексико Сити през 1983 година, но заради работата на баща ѝ тя прекарва своето детство в Южна Корея, Южна Африка и Индия, където получава образованието си на английски език. Заради това испанският ѝ леко поизостава, но когато се мести да живее в Ню Йорк (преди повече от десет години), тя започва да пише на родния си език с идеята да го доразвие. Първите си пет книги авторката написва именно на испански, а „Архив на изгубените деца“ е първата ѝ творба с оригинал на английски. Точно за нея през септември тази година тя печели една от най-престижната Литературна награда на Дъблин. Романът е в списъка с препоръки за четене от Опра Уинфри, както и сред финалистите за наградата Букър през 2019 г. и за Наградата на жените за художествена литература.

Идеята за написването на „Архив на изгубените деца“ се ражда през 2014 г., когато Валерия Луисели пътува със съпруга си и двете им деца от Ню Йорк към щата Аризона, близо до границата с Мексико. По радиото в колата непрекъснато текат новини за ескалиращата криза с децата емигранти. За периода октомври 2013 – юни 2014 г. над 80 000 непридружени деца от Гватемала, Хондурас и Ел Салвадор са се предвижили до границата със САЩ, рискувайки живота си върху влака La Bestia (Звярът), за да преминат незабелязано през граничната полиция. Или поне за да бъдат предадени на нея и да се задейства процес за получаване на легално жителство в Съединените щати. Тези деца обаче най-често остават в центровете за задържане и биват върнати обратно към страната, от чийто ужас небезпричинно са потърсили убежище.

Година по-късно, завърнала се от пътуването, Валерия Луисели решава да се включи като доброволец в помощ на децата, които опитват да преминат или са преминали вече границата на САЩ с Мексико. Така авторката започва да работи като преводач във федералния имиграционен съд. Тоест, поема по същия път, по който е тръгнала и нейната героиня в романа. В този смисъл, сюжетът на „Архив на изгубените деца“ до някаква степен пресъздава и личните преживявания на Луисели. В романа, по пътя от Ню Йорк до окръг Коучис, Аризона, поемат и главните герои – мъж, жена и техните две, необщи, деца. Целта на пътуването е той да започне работа по новия си проект, свързан с последните свободни индианци, апачите, и темата за принудителната депортация на пет индиански племена от югоизточната част на САЩ към неблагоприятните територии отвъд Мисисипи в Оклахома през периода 1830-1839 год. Макар и засегната обаче, тази тема е второстепенна.

Само че нейният проект, свързан с децата, не би могъл да бъде осъществен далеч от Ню Йорк и завръщането на майката и дъщерята е една от причините, предполагащи разпад на цялото семейство. А любовта между мъжа и жената е пламнала точно по време на работния им процес по вече приключил, но изключително интересен проект за създаване на звуков пейзаж на Ню Йорк.

Оказа се, че сме добри в това; може би дори много добри. Съставили сме идеалния екип от двама души. След като сме работили заедно само няколко месеца, ние се влюбваме – до уши, безразсъдно, предвидимо и с главата напред, както скала може да се влюби в птица, без да се знае кой е скалата и кой е птицата – и след настъпването на лятото решаваме да заживеем заедно.

Те са документалист и документатор, които трябва да запишат всички езици, говорени в Ню Йорк, както и да съберат всички основни тонове и комбинации от звуци, които са знакови за града: скърцането на спирачките на вагоните в метрото (…), както и всички други звуци, които произвежда градът и които обикновено остават незабелязани, определяни като обикновен шум. Не мога да не призная, че тази част от книгата, в която се говори за работата на семейството по този проект и дисекцията на връзката помежду им, наистина ме впечатли. Книгата е пропита от звуци, от ехо, от чувства и мисли. Не мисля, че има как да обясня подобно нещо. Вярвам, че трябва да се прочете, да се усети…

Лампите в стаята са угасени, децата спят в леглото си. Двамата със съпруга ми се дърлим в нашето легло. Обичайната размяна: неговите жлъчни прилагателни, прошепнати остро от неговата възглавница към моята, и моето мълчание, издигнато като мрачен щит пред лицето му. Единият активен, другият пасивен; и двамата еднакво агресивни. В брака съществуват само два вида споразумения: споразумение, в което единият държи да го има, и споразумение, в което другият държи на разпадането.

Причините, поради които харесах „Архив на изгубените деца“, са много и се крият във всеки смисъл, който той носи. А романът е изключително многопластов, написан в документален стил, като личен дневник на майката, а после и като разказ от страна на по-голямото дете. В добавка, имаме дори и книга в книгата, наречена „Елегия на изгубените деца“, разказваща за перипетиите, през които преминават малките бежанци.

Представена по този начин, историята от основния сюжет за настоящата криза на бежанците се възприема по-леко и дава възможност на авторката да захване и други най-различни теми – за семейния живот, родителството, работата с фотоапарат, разсъждения за различни четива… Валерия Луисели наистина се е постарала да представи по-тежките теми по много деликатен начин, без да си позволи да стане крайна или досадна в разъсжденията си.

Въпреки обезболяващия стил, в който е написан, „Архив на изгубените деца“ си остава едно силно емоционално четиво. Когато става въпрос за деца, е невъзможно да се избегне силното душевното преживяване за четящия. Тук виждаме какво преживяват не само децата-бежанци, но и онова, през което преминават момчето и момиченцето, докато се возят на задната седалка в колата на своите родители, които се готвят да разбият малкия им, хубав свят. Свят, чиито граници те разширяват, разказвайки им за живота и на други дечица като тях. Страшно е обаче онова, което понякога си мисли момчето – че те със сестра му биха били по-интересни и важни за родителите си, ако и тях ги няма… И още по-опасна се оказва неговата игра…

Единственото нещо, което родителите наистина могат да дадат на децата си, са малки дози познание: ето така можеш сам да си изрежеш ноктите, това е температурата на истинската прегръдка, така ще можеш да разплиташ възелчетата в косата си, ето така те обичам. А онова, което децата дават на родителите си в замяна, е нещо по-осезаемо, но същевременно по-голямо и по-трайно, нещо като импулс да се наслаждават по-пълно на живота и да го разбират от тяхно име, за да могат после да им го обяснят, да могат да им го предадат с „благосклонност и злоба“, както бе написал някога Джеймс Болдуин, но също така с известна доза гняв и свирепост.
Децата карат родителите да търсят специфичен пулс, поглед, ритъм, правилния начин да разкажат историята, с ясното съзнание, че историите не могат да поправят нищо, нито да спасят някого, но може би правят света едновременно по-сложен и по-поносим. И понякога, само понякога, по-красив. Историите са начин да се извлече бъдещето от миналото, единственият начин да се открие яснота в последствие.

Можете да поръчате „Архив на изгубените деца“ от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta21q4 при завършване на поръчката си. Вижте всички кодове за отстъпка за читателите на “Аз чета”.