Има пълнолуние тази нощ. Взирам се през прозореца и изведнъж ми става мъчно, че съм толкова обикновена и не изпитвам желание да изляза на терасата и да завия срещу небето като смахнатия мелничар от творбата на Арто Паасилина. Жалко, че лудостта все е причинител на големи неудобства за онези, дръзнали да я приютят в себе си.
„Мелничарят, който виеше срещу луната“ (изд. „Colibri“) е финландски роман с особено симпатично заглавие и още по-симпатичен главен герой, който се оказва в ситуация тип „всички срещу един“. Гунар Хутунен – странник с мътно минало и ветеран от войните – търси ново начало в провинцията, купува западналата мелница край китно селце, ремонтира я и отново я вкарва в работа. Гунар, или Кунари, както му викат селяните, е трудолюбив и сръчен, но колкото му спори занаята, толкова куцат отношенията му с общността. Единствената светлина в тунела е споделената му любов със съветничката към местния кръжок по зеленчукопроизводство Санелма Каюрамьо.
Проблемът са множеството му странности – когато е развълнуван, мелничарят имитира с дивашки ентусиазъм различни животни и собствените си съселяни, а когато е тъжен или го измъчва някакво неприятно чувство, вие с пълни дробове. Невъздържаността му плаши дребните душици на селото и става причина за набедяването му за психично болен и изпращането му в лудница. Гунар обаче не е от търпеливите, които се примиряват с неблагоприятните обстоятелства. Между него и съселяните му пламва истинска война с непривичен завършек.
На много места историята на виещия мелничар напомня на градска легенда или народна приказка. Постоянно трябваше да си напомням, че действието се развива във Финландия след Втората световна война, а не в някакво пасторално безвремие. Мотивът за различността обаче звучи болезнено съвременно. Арто Паасилина има тънко чувство за хумор, с което изобличава човешката глупост и вродената ни недоверчивост срещу онези, които, волно или неволно, нарушават установения ред. На този мрачен фон дребните жестове на разбиране и малките добрини, които малцината толерантни оказват на онеправданите, блестят ярко.
Е, ако трябва да бъда честна, мелничарят, макар и да не е лош човек, наистина си е щурак и смущава мира на съселяните си в множество истерични и трагикомични ситуации. Така и не ми стана ясно дали наистина е луд. Мисля, че думата причудлив идеално пасва на образа му.
Що се отнася до литературните качества на романа, „Мелничарят, който виеше срещу луната“ ми остави противоречиви впечатления. Паасилина е спокоен разказвач и прилежно описва всеки детайл от ежедневието на Гунар, от което на моменти книгата доста ми доскучаваше и я оставях настрана. В други пък финландецът искрено ме разсмиваше и трогваше. Не знам кое нейно настроение ще уловите вие.
Един от ефектите на историята обаче е категоричен – след като я прочетох, съм готова да приветствам всеки, който, тласнат от импулса, се развихри и огласи квартала с воя си. Дано се намерят такива чудаци. Не съм чувала досега някой да го прави, но всеки ентусиаст е добре дошъл.
