Отбелязаваме 11 май – професионален празник на библиотекарите в България, с думите на Калина Тодорова – краевед в Регионална библиотека „Христо Ботев“ – Враца. Тя написа този текст по случай 70 години от създаването на културната институция в града и го посвещава на всички, които са отдадени на мисията да съхраняват словото, защото това е „нашият начин да спасяваме света“. Честит празник, библиотекари!
И Тери Пратчет не измисли Библиотекаря, нито белокосия Азирафел, ни диска. И Умберто Еко не го уби в името на розата. Граф Арчимболдо не предвиди, ах ако можеше да види, безбройните принт-пана с книги-лица. И не стана Ноа Уайли Бибилотекаря, и не влезе Флин в ордена света да спаси…
***
Книги, книги, книги, купища книги, една върху друга – пробиват тавана – неразгърнати страници, спящи притчи, омагьосани рицари, неоживели истории…
„Бяла нива, черно семе.” Сянка от облак и сеячът.
Една стая, пълна с книги. И момичета. Млади, млади, млади – неопитни пръсти, неустроени къщи, чужди улици, с липи и люляци… Не, не е измислена картина, ни убежище, ни игра на въображение. Съвсем реална снимка е – малка, черно-бяла, от 50-те. Отговаря на въпроса: как от купчини книги библиотека става?! Хубавицата Величка с бялата якичка, дето тук разпределили „игла в купа сено“ да дири, Николинка, Дона и Елина, и първата Мария… Снимани са, преди да обработят всичките книги, преди да инвентират, сигнират, разпределят, подредят и опишат на фиши – ситно изписани картончета със синьо мастило. Пак те азбучно и систематично са ги подредили в дървените чекмеджета. Нашите каталози. Нищо не разбираш! Хиляди книги и картончета!
А на теб ти трябва само една. И този път. На живот и смърт! Разбирам…
Каква е етимологията на думата Вдъхновение. И въобще какво значи? В дъха. И в мечтата. Пръстите вървят по думите в речника като по белите камъчета от пътечката на Хензел и Гретел. Поривът на първите! И откъде изобщо идва? От някаква мъглявина между Венера и Меркурий, от някакъв лъч сред нищото – взрива на вселени, оплодения космос… Отворена книга!
Или е тихо. Много тихо – като след ударната вълна. В дъх. В дъха се намърдва като ларва на пеперуда име на дете. Човешко дете! Някой по устните му чете. И не чуваш друг звук – дори човешко дишане, освен страниците – години, месеци, дни… Пише името му по старомоден начин в библиотечен картон и го реди по дата на връщане. Търси с очи по рафтове и стелажи. Не можеш да отгатнеш на колко години е – слага пръст на устните: „Тихо, тихо, тихо…” Нека бъде Светлина!
Качвам в облака Величка и отварям друга папка.
***
Щастливото момиче до побелелия мъж с разперените ръце в средата на снимката съм аз! Тръгвам по стълбите, прекрачвам прага и се появявам сред пакетите с книги, купища книги и жени, подредени в жива верига – от човек на човек, от ръка на ръка пренасят пакети – хиляди така… Две от тях просто се раздалечават, за да ми направят място и аз заставам между тях. Жените се смеят, шегуват се и разправят вицове, докато редят книгите, трият изтръпналите от тежестта ръце. Не можеш да си представиш колко тежи един пакет с книги! Утре – пак. И пак, и пак. На точното място, в точното време! Моето бойно кръщение.
Сградата е на бившия Партиен дом. Това е началото на милениума, средата на последното десетилетие на ХХ век. Пренесохме грижливо завързани с канап на стегнати пакети не книги, не минало (спомен, знание, история), пренесохме съкровището – човешкият белег, печат-отпечатък в новия век. Дъх в дъха! Тази снимка е от тогава – тържественото освещаване на новата сграда. И аз сред всички – поредната Величка. До мен с разперените ръце е директорът – поетът. Сега е пенсионер и само поет – шапка сваля и поетично обяснява, как цял град трябва шапка да свали на тези, видиш ли крехки жени, които пренесоха библиотеката – 310 000 тома, наречени професионално библиотечни документи – фонда.
А на теб ти трябва една книга. Само една. На живот и смърт е! И този път. Разбирам…
Откъде идва думата? От кого?! Като да щракнеш с бензинова запалка в тъмното. Искра. И да запалиш изгасналата от вятъра свещ. Светлина. И смразеното восъчно тяло да се топи, да чезне и да огрява. Огнище. Събира нощните птици. Фар. Буквите. Пчелин. Да ги реди в сребърни жици – накацали за полет и да ги шие със златна игла на ревера на новия Изгрев.
В дъх. В дъха ти дъх. Бездихание в гърдите. В ума и под диафрагмата. Вселенският тезаурус е разлистен. Преди сърдечен арест. Ритъмът е пулс в ушите – в квадрата на стаята, разделен на триъгълници, после на хоризонт и на лунна пътека. Летище за мечти. И човеци. Пясъчният часовник се пълни отново и отново с кристали екзалтация. Ръчният часовник, наследство от прадядо, забутан в някакъв шкаф е открит от невръстния правнук. И стрелките пак ще се въртят. Пръстчето се протяга.
В дъха ми има нещо, има някой. Реални космически величини и златнопясъчни струи. Чрез него диша мъглявината между Венера и Меркурий.
Плутон преминава във Водолей.
***
В кафявите очи на Блага прочитам голата истина. В центъра на кадъра е, а зад нея – старите книги с кожените подвързии. Не е снимка. Не е спомен. Истинската Блага е, отдавна преминала 70-те, седи пред мен и аз настройвам камерата. Разказва за Величка, за преместването, за този стол и тази стая. Библиотечното ми наследство от нея. И книгите с кожените подвързии. Разказва за всичко. Снимките са по бюрото и на екрана. За празника е – 70 години от началото. Тогава библиотеката още не е носела името на поета, на Войводата. С Блага сме спомен в Краезнание. Правя портрет на Библиотекаря. Картини от една история. История в история. Говори за себе си като дете и онази жп библиотека на гарата в Бяла Слатина с детските приказки и всичко – как я мамела книгата и тя – все по нея като след медената питка: от читалищна библиотека дошла в нашата – по 3-4 години във всеки отдел. По някое време работела като методист и докато обикаляла читалищните библиотеки по селата, видела ли някоя по-стара и по-специална книга, непременно я описвала и донасяла. „Мъкнех пакетите, не можех да ги оставя така…” При онова, голямото пренасяне, живата верига, и тя се пренесла – в Краезнание. Помня – малко по-късно аз се пренесох от Детски – в Изкуство. След Блага – и аз в Краезнание. За мен си е чисто „Роден край” или в буквален превод „Любов към родния край”. После – голямата инвентаризация – „От мазата, като видя стари книги, мъкнех ги тук, не мога да ги оставя разпръснати из целия фонд”. Помня го. Мъкнехме и ние. Голата истина – наша запазена марка – да мъкнем книги! Да не го кажа дефект – специална способност ще го нарека. Свръхспособност. Потребност. Както механикът събира къде как види винтчета и гайки, а градинарят – семена. После, когато започнаха да се търсят материали за поселищните проучвания, преобърнала всичко – „от пиле мляко” дет се вика изнамерила, може само изречение, но отнякъде да започне историята… Сламки. Скъпоценни камъчета. С нея в сборници колко легенди и песни, и приказки събирахме. Роден край. Наследство. Вече се беше облякла, взела чантите и бързаше за автобуса. На врата се сети и се върна: „Калинке, знаеш ли колко много изрезки съм ти събрала – къде какво вида за края, за Враца, събирам го. Имаш ли го, нямаш ли го, ще ти трябва ли – не знам. Събирам всичко!” Вратата остана отворена – Боже Господи, моята история!
***
Почти половин век след нея обикалям по същите тези места, дето като методист обикаляла тя – събирам истории… Събирам и разказвам историите на Стара Враца и на целия Врачански край – от Дунав до Балкана. Обикалям по села и градове, отварям читалищни архиви и семейни албуми, снимам недостъпни свети места и надничам в църковни сбирки и все тръгвам от онази врата, над която се чете надпис: Бъдеще Будител Васил Левски Заря Зора Изгрев Искра Искър Колката Милин камък Надежда Напредък Наука Никола Вапцаров Обнова Огнище Отец Паисий Развитие Подем Пробуда Просвета Пчелин Самообразование Селска пробуда Свети Свети Кирил и Методий Светлина Събуждане Съединение Съзнание Христо Ботев Цани Иванов Цветан Гановски Факел Фар Яким Деспотов.
Не мога да се осмеля дори да помисля, че цяло едно поколение ще си отиде ей така – тъжно и само, без нишка, без коренче в сърце, без думите му – неписаната книга на живота – твоята история, моята история, нашата история. Води ме все тя – библиотекарката. Някои са събрали цели кашони със снимки и една по една ги вадят и разказват… Други пък ме чакат в читалището – библиотекарката отрано-рано е повикала селските баби – чакат ме, за да започнат своята история – приказка безкрай, повест, роман, че за някои и многотомник мога да издам. Донасят тъкани престилки, касачета от прапрабаби, невиждани бродерии, медали от войните, медали за многодетни майки, родословни дървета. Стари рецепти – за хляб и за лекове, и стари притчи – за душата… Пеят ми – още могат да се чуят старите момински песни, истински, дето много я обичаме тази дума – автентични! Задъхани, с последен глас ги пеят – да останат, да ги има, да не си отидат зян…
„Бяла нива, черно семе.” Сянка от облак и сеячът. Не ми говорете за света и времето! Не ми говорете за оскотяването и триумфа на материята. Не пред вратата с някое от тия имена. Тук първа е друга храна – духовната. Пчелин. И се утолява жаждата за знание. Събуждане. Будител. Пробуда. Няма да го премълча – читалище идва от чете, не от яде! И ако е материя – нека е фината! Зора. И всички синоними на Светлината. И техните реалности – видими и невидими.
Продължи няколко месеца и още няколко месеца след това пътуване аз бях в еуфория. Сякаш ме бяха включили в някаква мощна високо енергийна мрежа. Не исках да давам интервюта, да се опитвам да казвам нещо. Невъзможно е, и сега, да бъде рисувано, писано. Вселената, наречена Северозапад! Това беше преди да се роди „Карта на времето”. Голата истина е, че след като започнах да обработвам, да пиша и публикувам първите истории, аз някак си се успокоих, постепенно започнах да се събуждам с мисълта за изпълнен дълг, с някакво облекчение.
Направих дигитален архив – купища истории в облака. И старите книги с кожените подвързии. Изпълних своя дълг. И се успокоих.
Ден до пладне. До утре – докато не започне отначало всичко…
Усмихва се от облака Величка, вечната Величка с бялата якичка!
Детето – рижото дете с разтворената книжка – точно тази, от хилядите, точно тази… Детето, рижото дете ли събуди заспалата магичност. Да повярвам в силата на дарбата. От „Имало едно време” до „Вече е време”. В службата си – на пазител. Истински. Без много шум и агитка да съблека – поредното събличане вече – заветното кожено елече – съвсем реален и всепризнат символ от десетилетия на родната безлика разносвачка, обикновена, скучна, леля костенурка.
Жива търсачка и незаменима водачка. На търсещите.
И Тери Пратчет не измисли Библиотекаря, нито белокосия Азирафел, ни диска. И Умберто Еко не го уби в името на розата. Граф Арчимболдо не предвиди, ах ако можеше да види, безбройните принт-пана с книги-лица. И не стана Ноа Уайли Бибилотекаря, и не влезе Флин в ордена света да спасява…
Не! Не е измислен герой той.
Това съм аз, библиотекарят!
