Сборникът „Бащите не си отиват“ (изд. „ICU“) под съставителството на Невена Дишлиева-Кръстева ме привлече първо със заглавието си. Година по-рано бях прочела „Куфарът на брат ми“ и знаех, че подбраните от Невена изповеди заслужават специално внимание, но тези няколко думи на корицата веднага ме грабнаха и щях да прочета книгата, дори да не бях чувала името на съставителката.
Отворих сборника в един дъждовен летен ден, когато ми беше тъжно без причина и исках просто да си поплача. Знаех, че засяга болезнената тема за загубата и сълзите са неизбежен придружител към всяка страница, но се оказа, че тези истории са много повече от мъката, за която говорят. Всяка от тях е написана в различен стил, много индивидуално и лично, а в центъра им не е смъртта, а животът.
Сборникът съдържа разкази за двайсет и четирима мъже, съпрузи и бащи. Някои от тях са талантливи творци, други – пътешественици и приключенци, всички с прекрасно чувство за хумор и уникален поглед към света, който са предали и на децата си. Докато четях, откривах сред думите толкова много любов, че въпреки тъжните събития намирах причина да се усмихна и да се зарадвам. Защото тези хора някога са били сред нас и са греели толкова силно, че няма как да бъдат забравени, няма как да си отидат…
А може би си отиват, може би идва ден в който се прибираш вкъщи и те не са там, за да те посрещнат. Ражда се детенце, което те няма да опознаят, идва и отминава поредният рожден ден, който няма да бъде отпразнуван, понеже рожденикът отдавна го няма… И тези размисли ще срещнете в „Бащите не си отиват“, тъй като понякога е трудно да намериш в себе си увереност, с която да изречеш „Те винаги ще са с мен“, когато се чувстваш безкрайно и неоспоримо сам.
Някои от авторите в сборника казват, че това е бил най-трудният текст, който е трябвало да напишат; за други писането е било начин за пречистване, осмисляне. Някои наблягат на човека и вълнуващия му живот, други се потапят в спомени и чувства. За мен като читател всеки разказ носеше различни емоции – имаше истории, които почувствах много близки, някои ми бяха просто интересни, трети ме разтърсиха. Възхищавам се на хората, които така смело са разтворили сърцата си и са споделили болката си, защото тя също никога не си отива.
Понякога търся в книгите развлечение и изход от еднообразието на деня, но все по-често се обръщам към тях, за да споделя нечия история, да разбера, че не съм сама в страховете си, да видя света от друга гледна точка и да открия надежда чрез нечие преживяване. В „Бащите не си отиват“ намерих всичко това – емоционални откровения, истински, сладко-горчиви, като живота, който ги е вдъхновил.
Не пропускайте ревюто на Мила за сборника тук, както и текстовете ни за „Куфарът на брат ми“ от Павлина и Милена.
За „Бащите не си отиват“ са писали още Темз от „На по книга, две“ и Емилия от „Под моста“.
