Сюжетът с кориците започна скоро и се разпространява при всяко мое четене на нова книга. Оглеждам се в дребния шрифт: редактор, художник, графично оформление. В „Басма и габардин” се изненадах от наличието на благодарности към първите читатели – имена на писатели, които харесвам. Съвпадение? Изненадах се, че срещнах книга, на която на вътрешната страна на задната корица видях името на сестра ми. Име, което беше и име на нейната сестра. Съвпадение? Крайният резултат е: аз съм хваната в „Басма и габардин” чрез механизма на предварителното доверие.
За Диана Иванова – едно от лицата зад Фестивала на спомените “GOATMILK” в Бела Речка, журналист, изследовател и пътешественик (както изд. „Жанет 45“ я представя), това е трета поетична книга. За мен е първата, която прочетох. Обичайно, споделих веднага с приятели, четохме на глас – в началото за:
детското ми откритие
че качествата на душата са
да е топла и мека
„Спомен” (цикъл „Преди”)
На финала за:
(…)
хляб като душа (…)
„Не искам да съм текст 2” (цикъл „След”)
Книгата е с откровен и почтено указан автобиографичен елемент. Осъзнат диалог с родителите, зрялост в преосмисляне на отношенията с тях, идваща след интензивни рефлексии и много разговори на ум. Ритъмът на стиховете ме върна към детето, което си мисля, че съм била, към собствените семейни случки, пътувания, преживявания. Ние нямахме „Лада”, а „Волга”. Към всекидневието, даването на имена, невъзможните желания („И когато съм била на пет…”), миризмата на лято („Лято в Криводол”), на огън на открито – варящата се зимнина, миризма на печени чушки („може да ме връхлети (…)”). Връщане към простичките неща, в които стои идеята за общото, за семейство.
Когато казвам
че съм имала щастливо детство
казвам истината
и все пак
миризмата на „Лада”
на задната седалка
да мълчиш (…)
Връзката с родителите, отношенията във времето с тях сега, са разделени от присъствието, отсъствието (смъртта на майката) и днешното живеене, в което:
Когато не говоря
напълнявам
тялото ми
дава подслон на думите (..)
„Когато не говоря“ (цикъл „Други състояния“)
В трите цикъла Преди, След и Други състояния чувствителността към детайла, думите, изречението, текста се наслоява без суета, без сантимент, без носталгия. Читателят е оставен на безвремието, преживяно като движение из посоките на личността. И пътувам без страх из топоси, които лично познавам до втръсване. А ей тука, в тази поезия, ги премислих с обновени сетива: Калето, магазин „Явор”, Криводол и пр.
Дали защото идвам от Северозапада, усещам авторовата чувствителност и нуждата да диалогизираш наново паметта за семейството, храната, вещите, ритуалите, тялото, битовостта. Може би за да си простиш сам. Ще го нарека „странните тъги на Северозападния човек”, капсулирани в мълчание и копнеж да пътешестваш, да събираш впечатления, да се вълнуваш от всяка спирка, човек, събитие. Скитници. Докато един ден тъгите проговарят с дълбинен глас и се завръщаме.
Многопластова поезия, динамична и разказваща. Разказване, след което на финала искаш още от същото. Като след задъхващ роман, в който всеки ден е твоят жив спомен.
