През 1986 г., тогава 19-годишен, Джонатан Фрийдланд отива на кино в Лондон, за да гледа „Шоа“ – деветчасов документален филм за Холокоста, който включва интервюта с оцелели, наред с кадри от нацистките лагери на смъртта.
Филмът се запечатва в съзнанието на младия британец, но един от интервюираните му прави особено силно впечатление. Той се казва Рудолф Врба – чехословашки евреин, роден през 1924 г. с името Валтер Розенберг, който през лятото на 1942 г. е депортиран в Аушвиц. Във филма той разказва за ужасите, на които е станал пряк свидетел. Не това обаче изостря интереса на Фрийдланд към личността на Врба, а фактът, че когато е бил на неговата възраст, след близо две години в Аушвиц, Врба успява да избяга от лагера и изнася информация за естеството и мащабите на провежданото от нацистка Германия изтребление на евреи (и не само) там. Благодарение отчасти на свидетелствата на Врба и неговия съучастник в бягството, сънародника му Алфред Ветцлер, 200 000 евреи от Будапеща, които е трябвало да бъдат депортирани в нацистките лагери на смъртта, са били спасени.
Около три десетилетия по-късно, „в епохата на постистината и фалшивите новини, в която истината сама по себе си беше под заплаха“, както пише Фрийдланд, който вече работи като журналист, той се сеща за Рудолф Врба – „човека, който беше готов да рискува всичко, за да може светът да научи една ужасяваща истина, скрита под планина от лъжи“. Докато проучва живота на Врба, Фрийдланд осъзнава, че това е много повече от история за съвършено планирано и майсторски осъществено бягство; това е история, която ни кара да осъзнаем, че понякога разликата между истината и лъжата може да направи разликата между живота и смъртта; че информацията сама по себе си не е достатъчна да подтикне човек да действа, дори когато животът му е в опасност, ако той отказва да повярва на тази информация; че ние, хората, притежаваме способността да устояваме на всевъзможни изпитания дори когато сме на предела на силите си; и че действията на един човек, без значение на колко години, могат да променят хода на историята – „ако не в посока на справедливостта, то поне в посока на един свят, изпълнен с надежда“.
Воден от желанието си да помогне на Врба да избяга от забравата ни и да заеме своето място в паметта ни, Фрийдланд написва биографичната книга The Escape Artist, която е публикувана през 2022 г. и се чете като трилър. През март тази година тя се появи и на български със заглавие „Беглецът от Аушвиц: историята на Рудолф Врба, който избяга от нацисткия лагер на смъртта, за да предупреди света“ („Сиела“, прев. Даниел Пенев). Така към днешна дата книгата е преведена на около 20 езика.
Като преводач на „Беглецът от Аушвиц“ аз, разбира се, съм пристрастен. Подчертавам обаче, че не ви препоръчвам книгата, защото аз съм я превел, а защото смятам, че Джонатан Фрийдланд е свършил отлична работа както по отношение на проучването на темата, така и по отношение на превръщането на огромно количество информация от много и различни по вид източници в увлекателен разказ, който шокира, провокира и вдъхновява. И илюстрира на практика концепцията на Виктор Франкъл, най-известния оцелял от Холокоста, за спасителната сила на усещането за смисъл и способността да избираш как да реагираш на това, което ти се случва.
Благодаря на Христо Блажев, зам. главен редактор на изд. „Сиела“ и създател на блога „Книголандия“, че ми възложи превода на „Беглецът от Аушвиц“.
По-долу ви представям подбрани от мен откъси от книгата. Дано те да ви убедят да ми се доверите и да я прочетете възможно най-скоро!
Аушвиц като фабрика за смърт
Очевидно беше, че в Аушвиц не бяха изпратени само здрави и способни хора като него. Виж онези планини от дрехи, роклите на възрастни жени, панталоните на възрастни мъже. Виж онези обувчици. Виж онези детски колички. Сега Валтер разбираше. Лимоните, сардините в консерви, шоколадите, шаловете, ризите, кожените обувки, детските играчки, ябълките, смокините, сандвичите, зимните палта, конякът, бельото, ръчните часовници, поизбледнелите снимки от семейни излети – всички тези неща са били опаковани от разтревожени майки и притеснени дядовци, които са си мислели – или са се надявали, – че ще бъдат разселени, за да започнат нов живот. Всеки артикул беше подбран внимателно с оглед на ограниченото пространство. Тези хора бяха взели само онова, което са можели да носят, стискайки здраво своите последни светски притежания, докато са били натъпквани в онези мръсни товарни вагони, в които човек едва може да диша. Затова имаше планина от тенджери и тигани: тези хора си си мислели, че се местят […]
Мисълта не се оформи в главата му веднага. Трябваше ѝ време, може би защото беше твърде тежка, в пълен разрез с всичко, което Валтер беше научил – и на което му се искаше да вярва – за науката, прогреса и цивилизацията. Но в крайна сметка той нямаше друг избор, освен да заключи, че не беше просто затворник в концентрационен лагер, в лагер за робски труд, а и затворник в изцяло ново учреждение: фабрика за смърт. Това беше място, където жени и мъже, класифицирани като същества, чийто живот нямаше никаква стойност – или по-точно, които заради самото си съществуване бяха смятани за смъртна заплаха за здравето на германската нация и арийската раса, – бяха убивани, наред със своите възрастни родители, наред с децата и бебетата си. Валтер беше видял купчините обувки със собствените си очи. Невъзможно беше да избяга от реалността. Нацистите бяха решени да унищожат еврейския народ и го правеха точно тук, в Аушвиц […]
Няма как да му е било лесно да повярва, че на този свят може да съществува фабрика за смърт – денонощно работещо съоръжение, проектирано и функциониращо най-вече с цел да бъдат убивани човешки същества. В края на краищата никога преди в човешката история не беше съществувало подобно място. То беше отвъд границите на човешкото битие, а може би и отвъд границите на човешкото въображение. Валтер беше на 18 г. и имаше остър ум, който му помагаше да се приспособява бързо. Но сега той беше изправен пред действителност, която беше почти невъзможно да проумее.
Заблудата като основно оръжие
Лагеристите трябваше да приемат доста болезнени факти, особено по-младите като Валтер. Той трябваше да приеме, че е едновременно свидетел и обект на индустриална програма за изтребление с континентален обхват, както и че този проект има за цел едновременно да унищожи един цял народ и да донесе печалба на убийците. Но сега той започваше да си дава сметка за едно измерение на този проект, което правеше всички останали измерения възможни. Макар и постепенно в началото, той осъзна, че нацистите изпълняваха страхотен, унищожителен номер и че престъплението, разгръщащо се пред очите му, се основаваше на едно действие от ключово значение, благодарение на което цялото начинание изобщо беше възможно: заблуда.
В неведение до последния миг
СС не искаха да изтича абсолютно никаква информация за избиването на евреите. Това беше една от причините нацистите да прикриват действията си, използвайки набор от внимателно подбрани евфемизми. Пристигащите в лагера евреи не бяха убивани, а биваха подлагани на „специална обработка“, получаваха „специално отношение“. Мъжете, които плячкосваха труповете на убитите, като остригваха косите им и изваждаха златните им зъби, не бяха членове на някаква страховита структура, а на група, която носеше блудкавото име „специална бригада“. По същата причина СС се мъчеха да заглушат виковете на умиращите с ръмженето на работещ на празен ход двигател. По същата причина първите газови камери бяха изградени на отдалечени и прикрити места. По същата причина Аушвиц беше избран да стане център за изтребление – отчасти заради изолираността на комплекса. Никой нищо не трябваше да знае.
Валтер постепенно разбра защо нацистите бяха твърдо решени да държат своите жертви в неведение за собствената им съдба, дори до последния миг. За тях беше важно тяхната машина за изтребление да работи гладко и без прекъсване, а това изискваше жертвите да бъдат спокойни или най-малкото послушни, за да изпълняват указанията […] Ефективността на фабриката за смърт, която нацистите бяха изградили на това прокълнато място, зависеше от един основен принцип: пристигащите в Аушвиц не трябваше да знаят нито къде отиват, нито с каква цел. Това беше предварителното условие, на базата на което беше изградена цялата система.
Не беше нужно да се стига до пълномащабно въстание, за да се наруши равновесието в системата. Дори полъхът на лека паника сред обречените щеше да притесни нацистите и да обърка плановете им. Валтер разглеждаше Аушвиц като кланица, а той беше виждал достатъчно кланици в селските райони на Словакия, за да знае, че да заколиш агне е много по-лесно, отколкото да уловиш елен. Ако трябва да ловиш животни поотделно, преследвайки ги едно по едно, работата върви бавно и трудно. И никога не може да върви толкова бързо или ефективно, колкото едновременното изпращане на смърт на хиляди животни, струпани накуп и стройно организирани. Нацистите бяха разработили система, от която се очакваше да работи като кланица, а не като ловна дружина.
Валтер разбираше това добре, защото всеки ден и всяка нощ стоеше на прага на тази кланица. Гледката за малко да го довърши. През тези 10 месеца имаше лагеристи, които се страхуваха, че Валтер всеки момент може да се пропука. Но тъкмо когато той можеше да рухне, в него се надигна парещ, неудържим порив: трябваше да действа.
На Валтер не му отне много време да осъзнае какво трябваше да направи. Ако планът на нацистите за избиване на евреите почиваше на държането на жертвите в неведение за тяхната участ – за да се държат като агнета, а не като разпръснати върху обширна територия елени, – то първата стъпка към осуетяването на тази убийствена амбиция беше да се вдигне булото на незнанието чрез осведомяването на евреите за смъртното наказание, което нацистите им бяха наложили. Това беше единственият начин за спиране на убийствата. Някой трябваше да избяга и да предупреди света, че изпращането в Аушвиц означава изпращане на смърт. Приблизително по същото време, когато стана на 18 г., през септември 1942 г., докато наблюдаваше как нацистите постановяват с посочване на пръст кой щеше да живее и кой – да умре, Валтер стигна до извода, че този човек трябва да бъде той.
Беше лудост да си помислиш за бягство
Беше лудост да си помислиш за бягство; бягството означаваше смърт. Всеки опит за бягство беше равнозначен на самоубийство. Всички затворници го знаеха, макар и да не го казваха на висок глас […] Валтер разбираше, че нацистите искаха той и останалите затворници да заключат, че е безсмислено да се опитват да избягат, защото всеки опит за бягство е обречен. Той обаче научи още един, много различен урок, който му се струваше очевиден. Опасността, заключи той, произтичаше не от това да се опиташ да избягаш, а от това да се опиташ да избягаш и да се провалиш. От този ден нататък той беше решен да се опита да избяга – и да успее.
Когато умът и сърцето отказват да повярват
Когато Ян Карски, агентът под прикритие, отишъл във Вашингтон, за да информира подробно президента Рузвелт за нацисткия поход срещу евреите, той се срещнал и с Феликс Франкфуртер, съдия от Върховния съд. Карски разказал на съдията за онова, което бил видял в Полша. Франкфуртер слушал в продължение на 20 минути, преди да отсече: „Не ти вярвам“. Дипломат, който присъствал на срещата им, тръгнал да обяснява, че на Карски може да се има доверие, което подтикнало съдията да уточни какво е имал предвид: „Не казах, че той лъже, а че аз не му вярвам. Това са различни неща. Умът и сърцето ми са направени по такъв начин, че аз не мога да приема това. Не. Не. Не“.
Неизброимо много
Евреите в столицата бяха спасени – засега. Имаше много обяснения за това – като се започне от променената динамика в унгарската политика, след като Германия заприлича на губещата страна във войната, – но съществена роля изигра един документ от 32 страници, написан от двама мъже, един от тях все още юноша, които бяха направили нещо, което нито един евреин не беше правил допреди това – бяха избягали от Аушвиц. Те бяха прекосили планини и реши, бяха се крили и бяха гладували, бяха се измъкнали от смъртта и от най-злия враг, който светът някога беше виждал. Техният разказ не само беше породил съмнения, но и беше пренебрегнат и потулен. Сега обаче, най-сетне, предоставената от тях информация беше постигнала мечтания успех: Рудолф Врба и Фред Ветцлер бяха спасили 200 000 души.
Рудолф Врба беше специалист в областта на бягството, чието постижение се нарежда сред най-големите постижения на века. Избягвайки от Аушвиц, той направи нещо, което никой евреин не беше правил преди него – и след това разказа на света за онова, което беше видял. Въпреки че никога не избяга от сянката на Аушвиц, Руди живя пълноценно, като пълноценен човек. Той стана учен, съпруг, баща и дядо и помогна на света – и на историята – да научи истината за Холокоста. А благодарение на него десетки хиляди хора получиха възможността да се насладят на дълъг и пълноценен живот, наред с техните деца, внуци и правнуци – толкова много, че дори не можеше да ги изброи.
Статията подготви Даниел Пенев
Може да поръчате „Беглецът от Аушвиц“ от Ozone.bg.
