Нека започна с цифрите, защото нали възрастните обичат цифри (eх, Екзюпери).
Издадена през 1965 г., „Нагоре по стълбата, която води надолу“ е сред топ 10 на най-продаваните книги в САЩ шестдесет и четири поредни седмици, пет месеца от които е под номер едно в класациите. Преведена на шестнадесет езика, продадена в над шест милиона копия в цял свят.
Днес писателката Бел Кауфман е вече на 102 години, но с все така остро и саркастично перо, все така нетрадиционна. Да ни е жива и здрава!
А иначе за тези, които не вярват само на цифри, ще кажа… Обичам книги, чието заглавие те подготвя точно за това, което да очакваш. „Нагоре по стълбата, която води надолу“ е точно такъв роман. Макар че роман е абсурдно определение за тази еклектика от писма, вътрешноучилищна кореспонденция, ученически бележки, извадени от боклука, и препоръки от специалната Кутия за предложения.
Всичко, което може да очаквате, се състои в това заглавие – нетрадиционна, нестандартна, различна книга… Бих казала, че тя в известна степен се вписва в традициите на театъра на абсурда… само че не е театър, или поне не през цялото време.
Особено в началото съвсем ме заблуди. Докато четях първата глава, която е накъсан и объркан диалог, на няколко пъти обръщах да видя за всеки случай корицата и дали там не пише като автор Бекет или Йонеско. Такъв нестандартен хумор, амплитуди в диалога, обрати в отговорите и непоследователност на смисъла бях срещала само в техните произведения. „Нагоре по стълбата, която води надолу“ би била едно от най-емблематичните произведения на театъра на абсурда, ако беше пиеса. Но не е. Абсурдно, нали?
Самото написване на книгата е свързано с множество обрати. Авторката Бел Кауфман навремето отхвърлена като кандидат за преподавателска дейност, след излизането на книгата изведнъж се превръща в прочута преподавателка. Като млада я скъсват на изпитите в министерството на образованието, а после става професионалист в публичните изяви. А разказът, който е основата на този роман, първоначално е отхвърлен от няколко списания.
И когато казвам, че това е достоен пример за театъра на абсурда, нямам предвид просто хумора. Напротив – точно като произведенията на Бекет и Йонеско, които дори и на пръв поглед да ни представят хумористичната страна на нещата, зад маската на смеха се крие реалистична илюстрация на една тъжна действителност – проблемни ученици, административен хаос, липсата на елементарни условия за обучение, пълната незаинтересованост на младежите.
Когато Силвия Барет пристига в гимназия “Калвин Кулидж”, току-що дипломирала се от колежа „Хънтър“, тя се сблъсква със счупени прозорци, липса на училищни пособия, ученици, които предпочитат да са навсякъде другаде, но не и в класната стая и задушаваща бюрокрация, която прави работата й все по-трудна с всеки изминал ден.
Най-големият абсурд обаче се състои в това, че издадената за първи път книга през 1965 година, днес е по-актуална от всякога. Както пише самата Кауфман в най-новото издание на книгата: „Днес действително е по-лошо. Много по-лошо и по-сериозно от това едно момче да демонстрира наглост, изкачвайки се по стълба, която няма право до ползва. Образованието в нашата страна е в криза. Ако Силвия Барет можеше да излезе от страниците на тази книга, тя би открила, че в света са настъпили драматични промени. И все пак щеше незабавно да разпознае своето училище. Колкото повече се променя то, толкова повече си остава същото. В наши дни училищата са съвсем същите като преди половин век, само че с още по изявени проблеми. Нови са само компютрите и презервативите.“
