От време на време сама изненадвам себе си и пожелавам да прочета книга, която на пръв поглед не принадлежи към предпочитаните от мен жанрове и дори сюжети. Някак си инстинктивно обаче съм наясно, че ще е сред онези редки романи, които ще прелиствам с нетърпение, за да разбера какво се случва нататък, докато напрежението в мен расте. В моята лична класация това са шедьоври, които успяват да създадат оригинален сюжет и да го надградят с дълбок психологизъм. Накрая се получава нещо великолепно като „Белканто“ от Ан Патчет (изд. „Ciela“).
Действието се развива в южноамериканска държава, в дома на вицепрезидента. Организирано е частно тържество в чест на японския бизнесмен Кацуми Хосокава. Страната домакин се надява Хосокава да инвестира в нейната икономика, докато той самият е дошъл единствено заради световноизвестната оперна певица Роксан Кос.
Докато партито тече, терористи нахлуват в къщата и вземат всички гости за заложници. Тяхната цел е президентът, който обаче в последния момент е отказал да присъства по причина, която знаят само най-близките му приближени – любимият му сапунен сериал се излъчва по същото време и е достигнал сюблимен момент. В тази патова ситуация терористите се оказват с куп заложници и дилема какво да правят с тях. След известни преговори всички жени, с изключение на Роксан Кокс, са освободени, заедно с болните и счетените за политически не чак толкова влиятелни фигури, докато не остават само 40 души. В началото трагично обстоятелство намалява бройката им на 39 човека.
В първите дни всеки играе предвидената му роля, продиктувана от страх и подчинена на строг контрол. Постепенно дните преминават в седмици и чисто човешката нужда от създаване на ритъм на живот формира едно странно общество, живеещо в собствен паралелен свят. Границите се размиват и не всички заложници искат да избягат. Всъщност никой не прави такива планове. За Хосокава това пленничество е огромен шанс всеки ден да слуша оперна музика от любимото си сопрано, и то изпълнена на живо. Същото се отнася и за свещеника отец Аргедас, който сам избира да остане, за да помага на всеки, който има нужда, а после открива, че да бъде затворен е благословия. Музиката е тази, която обединява и премахва всички предразсъдъци, създава нови връзки и печели дори сърцата на терористите. В интерес на истината, някои от терористите са почти деца, млади и посвоему невинни.
В това принудително създадено общество наяве излизат неподозирани таланти и дори интересите вътре в групата се променят. Заставени от обстоятелствата, помежду си съжителстват хора не само говорещи различни езици, но обитаващи съвсем различни светове, чиито пътища едва ли биха се пресекли иначе. И все пак любовта е по-силна, тя може да преодолее социални, културни, а дори и езикови бариери. Двете паралелно развиващи се любовни истории поставят началото си по крайно противоположен начин. В едната сближава желанието да се научиш да говориш и да знаеш думи, а в другата безмълвното разбирателство е това, което поставя основите. Общото между двете е тяхната невъзможност.
Въпреки очаквания трагичен край, оптимистично завършвам с това, че „Белканто“ е роман за човешкия стремеж към красота, съзидание и любов, който успява да надделее навсякъде и при всякакви условия, подпомогнат от благодатното влияние на музиката. Какво по-велико от това? Изключителен психологически роман, към който ще се връщам в мислите си още дълго време.
Прочетете още ревюто на Христо в „Книголандия“ и на Темз в „На по книга, две“.
