Надежда е от онези хора, които или адски много харесваш, или изобщо не можеш да понасяш. Когато я срещнеш за първи път, ти трябват не повече от 10 минути, за да разбереш в коя от двете крайности ще се окажат взаимоотношенията ви. Но дори когато 10-те минути се превърнат в двугодишно приятелство, не можеш да избягаш от въпроса: Аз ли избрах Надежда или тя избра мен? Такава си е тя – все те кара да се чудиш.
Запознах се с нея в курса по „Творческо писане”. По това време аз вече имах зад гърба си много писателски опити. Надежда нямаше нито един. И ето че днес, докато чакам дипломирането си през септември, Надежда вече има издадена книга – книгата, за която ще пиша днес.
„Без упойка” се появи през 2013 г. заедно с още две страхотни книги – „Пътят на мравките” на Зорница Гъркова и „Трудният начин” на Христо Раянов. На премиерата си взех и трите книги, но започнах да чета първо „Без упойка” – заради Надежда и заради името на сборника, което беше избрала. Прочетох го за няколко дни. А после месеци наред се връщах към него, без да мога да събера мислите си достатъчно, за да напиша това ревю.
Затова реших да го прочета отново, този път по-бавно. По един-два разказа преди сън. После две седмици сънувах кошмари. Не от онези, в които те лазят паяци или те гонят кучета, а от другите, истинските кошмари, в които има само хора.
Вторият прочит на „Без упойка” обаче се оказа успешен. Бавното четене ми позволи да мисля по теми, които винаги съм избягвала – какво кара хората да изгубват контрол, кой е изначалният източник на човешкото зло, има ли спасение за хората? Защото „Без упойка” е сборник с разкази за големите въпроси на днешния ден. Това е книга за живота на модерния човек, за престъпленията и страданията му, за гнева и безсилието му, за неговите скрити фетиши.
Голямата тема на книгата е реалността на XXI век – онази, за която тайно четем в криминалните хроники, а после се опитваме да забравим. Образите тук не са типичните романови герои и е трудно да ги разделиш на добри и лоши. Те като че ли се сливат в един общ съвкупен образ на изначалната жертва. На някои от жертвите съчувстваш, а други намразваш и се опитваш да забравиш, за да не те преследват, когато си легнеш.
„Без упойка” не е лека книга. Разказите вътре често са кървави и насинени. Героите им пребиват, а после плачат; милват, а после изнасилват. Те са онези тъмни образи, за които нервно се оглеждаме, когато се прибираме сами късно вечер, без да си даваме сметка, че може да живеят в собствения ни дом. Те са двулични по начин, от който те побиват тръпки. Винаги се смеят искрено, но никога не знаеш какво се крие зад усмивката им. Те са едновременно плашещи и уплашени, насилници и жертви на своето време. Но са истински.
Ако очаквате от сборника да ви разсее или отпусне, откажете се от него. Той ще развали почивката ви или ще помрачи иначе спокойния ви уикенд. Ако обаче търсите книга, която да ви покаже какъв е светът през погледа на модерния писател, „Без упойка” е точно за вас. Той ще ви накара да мислите, да страдате, да мразите, да плачете, да съжалявате, че сте родени в днешно време. Но може би в края на книгата ще откриете надежда. Или Надежда…
