„Само една любов признавам на тоя свят – да обичаш, независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш.
Това е единственото основание.“
Романът „Отклонение“ (изд. „Хермес“) на Блага Димитрова е написан през 1967 г. и напомня за онези времена, през които българите са били тероризирани заради своя произход, имали са право да живеят единствено там, където са родени. Онези времена на комунизма…
Но тук не това е важното. Важното е, че това е роман за човешката близост, за оная бленувана любов. За любовта, която носи едновременно радост и тъга, сила и разочарование. “Отклонение“ е роман за невъзможността влюбените да се завърнат в миналото и да изживеят любовта си.
Нищо не се повтаря. В живота са повторими само напразните усилия да се върне пропуснатото.
Историята разказва за двама млади – студентите Боян и Неда. За това как на шега излизат на среща и на шега заживяват заедно за десет дни. Десет дни пробен брак. И за това как тази шега се превръща в смисъла на живота им.
Боян – горд и амбициозен студент. По-късно – мъж, винаги бързащ за поредната конференция, полет, проект, преследващ времето. И Неда – опърничава студентка по история, влюбена в миналото. Двама млади, нападнати от амбицията да постигат свръхзадачи, да изпълняват свръхпланове. Тя – изучаваща миналото – откривателка на потънали в прах богатства от отдавна минали времена; той – учещ за инженер и гледащ напред – в новите, модерни сгради. И в същото време, независимо от тези различия.
Един без друг сме немислими, тъкмо защото сме различни до непримиримост.
Неда грабва своето куфарче и се премества в таванското помещение на Боян. Там те сътворяват своя десетдневен рай.
След десетия ден се налага да се разделят, защото такава е била уговорката. Защото някой друг иска да ги раздели. Всеки очаква другият да каже „нещо“, но накрая двамата поемат по своите пътища, преследващи стремежите си, отстояващи себе си.
Минават 17 години, преди случайността да ги изправи отново един пред друг. Двамата, копнеещи от цяла вечност за тази среща, за този миг. Но когато мигът те връхлети, не можеш да реагираш. Сякаш все още си недорасъл за него. Не можеш да го посрещнеш и го изпускаш. Боян и Неда се срещат в необичайна обстановка, за да си кажат думи, които са ги задушавали цял живот. За да изживеят 
само още един пълен, смислен ден. Разбрали са, че само през онези десет дни са били истински пълноценни и щастливи. Мечтаят да вдишат присъствието си за последен път, да се разделят на аерогарата в София и отново да се върнат към неотложните задачи; да се приберат при семействата си. Те знаят, че е нужно съвсем малко, за да не могат тези чувства да бъдат възпрени. Но са обвързани със семейства, професии, общество. Преди е било рано за тяхната любов, а сега е късно.
Докато четях, не спирах да се дивя на начина, по който писателката облича в думи усещания, емоции, желания. Всяка точка е мишена, всяка дума – стрела. На моменти се налага да спреш да четеш, за да поемеш въздух. Понякога усещах, че не мога да издържа нито изречение повече и оставях книгата настрана. Трябваше да се подготвя, преди отново да я отворя. Толкова непоносими истини открих в нея; видях мои мисли, написани от друг човек. И вероятно всеки от нас би открил някои от страховете си сред тези страници. Може би дори ще намерите потвърждение или обяснение на свои тревоги и вярвания.
Младостта е нещо безценно. Когато си млад, почти нищо не може да те спре. Трябва да я изживееш с всяка пора на тялото си, да й се отдадеш изцяло, безусловно.
От все сърце препоръчвам тази книга. Независимо от възрастта, професията, интересите на читателя. Това е роман, който трябва да бъде прочетен. Рано или късно.
