В кратките истории, включени в сборника „Бог. Родина. Семейство“ (изд. „Парадокс“, превод от унгарски: Радосвета Делчева), Дарваши примесва усещането за вечност и съвременност с реалистичен и все пак поетичен стил. Мрак, меланхолия и безнадежност блуждаят из 27-те разказа и ги свързват с невидими, но упорити нишки. Злото тук няма форма, няма лице, нито дори контури, а представлява ужас, който не може да бъде разграничен от баналността на всекидневното; механизъм, задвижван от раздразнение и омраза към другите, но и към себе си, който нито един лост не може да изключи.
Момче убива малкия си брат, като го бута от двуетажното легло. Син продава парализирания си баща на пазара. Жена погубва домашната си помощница, защото носи същото име като майка ѝ. Чистачка в църква срутва тавана ѝ върху главите на събралите се за литургия селяни. Жена увисва на дървото, което съпругът ѝ отказал да отсече. С необятно въображение и фин изказ авторът описва трагичните съдби на своите самотни и потънали в мрака герои, които се борят за живота си. Но тези истории са и за нас, за нашите мечти, за ценностите, които изповядваме, и за всеки път, в който предаваме сами себе си.
Прочетете откъс от книгата при нас.
КАМЕННОТО СТЪЛБИЩЕ
Над водата преминаваше улица. По-нагоре бели и тъмночервени олеандри покриваха терасите на градините, между тях зеленееха смокинови дървета. Бялата редица на издигащите се една върху друга вековни каменни къщи беше построена на скалите на планината, както и църквата и удължената, модерна сграда на болницата. Вилите бяха ослепително бели, върху някои от тях вятърът, духащ откъм водата, развяваше националните знамена. По балконите съхнеха дрехи – моряшки якета, местни униформи, женски поли и блузи, детски неща. Тук-таме зловещо висеше черно свещеническо расо, като че ли предупреждаваше, че тук живее слуга на Бог. Брегът беше тесен, ръбовете му бяха нащърбени от скалите. Жълта пясъчна лента се извиваше към пристанището. Мъжът пушеше цигара, носеше бира и сандвичи в карирана торба. Момичето седеше на брега до водата, вълните облизваха мощните ѝ бедра. Главата ѝ постоянно се движеше, като на някой, който иска с челото си да разплиска водата. Мъжът издуха дима, дръпна торбата към себе си, започна да рови за бира. Отвори една бутилка, отпи. Вече беше прострял ризата си на скалите, не събу черните си панталони. Бяха тук и вчера, и завчера.
Момчетата бяха слабички, жилави и загорели. Тичаха към водата от сенчестата хладина на вилите, не носеха нищо със себе си. Понякога обувки-половинки в ръката или бутилка безалкохолно, нищо друго нямаха; дори топка или пръчка; водата и брегът даваха всичко. Дойдоха боси, в черни бански, плътно прилепнали към задниците им. Покафенялата кожа се опъваше на гърбовете им. Под кожата им не можеше да се побере дори и грахово зърно. Бяха шумни, диви. Бореха се, биеха се един с друг. Скачаха от скалите във водата – това беше „лястовица“, това беше „пирон“, това само „бомба“, и се хилеха. Водата около тях се пенеше, ритаха пясъка, замерваха се с остри миди. Смееха се ако гърбът или бедрото на някого биваше наранен. Ближеха кръвта си и я отмиваха във водата.
Мъжът пиеше и пушеше. Момичето седеше в плитчината и кимаше. Понякога си промърморваше нещо. Мъжът ѝ махна.
– Добре, следващият път.
Или казваше само, че не може. Евентуално утре.
Измежду момчетата имаше един рус, с момичешко лице, с такива мигли, че биха издържали и най-гъстите листа от олеандър. Кичурите му се удряха по рамената. Веднъж отиде при мъжа. Междувременно примигваше към момичето.
– Проблем ли има?
– Болна е. – отговори мъжът.
– Какво се е случило с нея?
– Така се роди.
Момчето изтича при другите, извика високо, спъна се в нещо. Лицето му стана цялото в пясък. Засмяха се. После плуваха под вода. Мехурчета показваха пътя на едно от момчетата, чак след около двайсет метра се появи на повърхността, пръхтеше, въртеше се, изигра, че се дави. Докато си почиваха и лежаха върху жарките скали, момчето изтича при тях.
– Може ли цигара?
Мъжът му я подаде.
Момчето пушеше право, продължаваше да наблюдава момичето. Кръстоса единия си крак върху другия като водните птици. Стоеше стабилно, беше част от водата, вятъра, пясъка. Русата му коса блестеше, примигваше.
– Как се казва?
– Марица.
– Хубаво име. Винаги ли само седи?
– Може да се качи и по онези стълби там – посочи зад гърба му мъжът.
– Разбира ли какво ѝ казвам?
– Не всичко – отвърна мъжът. – Малко разбира.
– Другите казаха, че вече са ви виждали – момчето се наведе напред с чело към редицата на вилите. – Били сте на литургията. И в болницата. Ходите на пазара.
– Обикновено ходим – сви рамене мъжът. – Вие само през лятото сте тук, нали?
Момчето кимна, после пристъпи по-близо до момичето, поприведе се, гледаше тялото ѝ.
– Не може да плува – рече.
Мъжът поклати глава.
– Може.
Момчето изхвърли фаса, усмихна се.
– Ще я пуснете ли с нас?
Въпросът не беше зададен подигравателно, по-скоро от интерес. Разбиращ се от само себе си. Мъжът погледна момичето:
– Ще плуваш ли с тях, Марица?
Момичето кимна.
– Добре, но не се отдалечавайте от брега. Чуваш ли?
Момчето изтича, извика на приятелите си, дойдоха и те. Заобиколиха момичето, сочеха я и си шепнеха, хилеха се в шепи. Момичето имаше огромна глава и тяло като на бъчва. Под тънката й рядка коса просветваше розовата кожа на главата. Гърдите ѝ висяха като две възглавници. Кожата ѝ беше бяла. Кимаше. Нагази във водата, после внимателно легна. Наистина можеше да плува. Момчетата я наобиколиха, пляскаха във водата, цамбуркаха около нея, плуваха под тялото ѝ и когато излизаха на повърхността се хилеха в лицето ѝ. Пръскаха я с вода. Крещяха и пищяха. Плуваха с момичето до голямата скала, наплискаха я с вода, после се обърнаха. На върха на скалата седеше тлъста чайка. Гледаше ги като че ли никога не беше виждала такова нещо. Не отлетя.
– Това беше хубаво – задъхано каза момчето, когато се върнаха.
– Пъргави сте, много сте пъргави – каза мъжът.
Момичето вече седеше на брега, устните ѝ бяха посинели, кимна.
– И утре ли ще дойдете?
– Ама, разбира се – отвърна мъжът, отвори си една бира, после вдигна глава и погледна момчето в очите. – Мога ли да докосна косата ти?
Момчето се изненада, присви устни.
– Косата ми, защо?
– Не знам – каза мъжът – Не знаех, че косата може да бъде и такава.
Момчето се усмихна, наведе се към мъжа. Загорялата кожа на рамената му се опъна. Косата му беше мокра, беше залепнала на снопове от косми. Мъжът предпазливо докосна един кичур. После момчето изтича обратно.
Мъжът седеше на брега, пиеше, пушеше. Хвърляше камъчета във водата. Поразкърши пръстите на краката си, приближи се до дъщеря си, гледаше косата ѝ. Момичето кимаше с глава.
