Не е лесно да пишеш за книга, която много си харесал, защото в главата си имаш нездравословно голям брой коментари, всеки от които ти се струва жизненоважен и същевременно безсмислен и ненужен. Общо взето, шизофренията е пълна. Та, дълго време спорих със себе дали да пиша.
И пиша не защото ще създам по-хубав текст от Деси Желева, не защото сайтът има нужда от трето възхитено ревю за една и съща книга… Пиша, защото искам да си оставя ясен спомен, някакво материално доказателство за моя първи прочит на „Брачната фабула“ (изд. „Жанет 45“) – роман пристрастяващ, омагьосващ. Прекрасен.
„Брачната фабула“ е сложна и напоена със значения книга, която наистина заслужава един вглъбен анализ, който обаче няма да е цел на този текст. Ще се спра на две, според мен, основни теми в творбата на Юдженидис: любовта и лудостта.
„Брачната фабула“ е роман за несподелената любов и лудостта. И по-точно за любовта като лудост и за отсъствието на любов като болест. За невъзможността да бъдем разсъдливи или разумни, когато сме влюбени. За глупостите, които правим от любов, и за надеждата, която умира последна, но въпреки това не е безсмъртна.
Двама мъже и една жена преплитат съдбите си в нормален (на пръв поглед в духа на литературната традиция) любовен триъгълник, където обаче никой не предприема класически ходове. Тук „обичам те“ няма смисъл, любовните писма невинаги пристигат, принцът на бял кон се бави, годеникът пресметливо крие своите тайни, а бог мълчи. Поредица от сгрешени ходове подреждат мозайката неправилно. Читателят вижда всичко и му се иска (поне на мен) да крещи: „Недей! Бъркаш. Това решение е глупаво!“. Но кой на 20 години е умен? И кой влюбен е с всичкия си?
Сърцето има свои странни пътища. Отстрани изглеждат нелогични и обречени, но трябва да бъдат преминати, защото краят е само ново начало.
В „Брачната фабула“ има трима. Единият е излишен. Маделин и Мичъл са влюбени, но не един в друг. Третият не обича никого (дори себе си). И тримата вършат глупост след глупост. Само Ленард пие лекарства (понякога). Кого трябва да извадим от уравнението, за да има хепиенд? А задачата зададена ли е правилно?
Трима герои, три характера, три съдби, оставени на произвола на читателя.
Всяко определяне разрушава смисъла.
„Брачната фабула“ е роман, който може да бъде четен на много нива – през призмата на религията, философията, науката, литературата, болестта; в контекста на времето, което описва, и на различните места, на които ни отвежда.
Юдженидис е изключително талантлив разказвач. Омайва и прави с читателя каквото си поиска. Знае кога да шепне и кога да крещи, с удивителна лекота представя сложни психологически състояния, драми и противоречия. Героите на романа са създадени с… обич и разбиране. Те са истински хора с реални проблеми и мотивирани действия.
А първата глава „Влюбеният луд“ за мен е образец за съвършено писане, не искам да говоря за нея, а просто искам да я препиша. Но преди да запретна ръкави, ще цитирам едно единствено изречение, само заради което си заслужава да прочетете цялата книга:
Именно! – извика Мичъл. – не те привличам физически. Ясно, разбирам. Но кой е казал, че ти ме привличаш интелектуално?
Прочетете и далеч по-задълбоченото ревю на Митко за „Брачната фабула“, както и ревютата за другите книги на Джефри Юдженидис – „Непорочните самоубийства“ и два текста за „Мидълсекс“ тук и тук.
