Ко
лебание. Това е усещането, което ме изпълни, когато за първи път видях тази книга. И не само защото ми се стори странно да няма никакво ориентиращо описание или защото това заглавие ме наведе на предчувствието, че ще прочета любовна лирика… Колебанието беше преди всичко, защото е много противоречиво да четеш книга на човек, когото познаваш. От една страна се надяваш, че книгата ще е хубава, особено ако харесваш човека, а от друга се страхуваш, че може да се окаже повърхностна и тогава ще ти се наложи да лицемерничиш пред писателя, за да не го обидиш. Защото е доста неловко да не харесваш книгата на човек, когото харесваш, и да се чудиш дали да си искрен, или не.
Изключително съм щастлива, че тази книга не ме накара да се чувствам неловко и не изпита способностите ми да лицемернича, защото просто е…
исках да напиша „възхитителна“… но ми се струва, че това е прекалено поетична дума за това реалистично нецензурно и разтърсващо от смях сексуално четиво.
Да си призная, едновременно не знаех какво да очаквам от „Бряг на каменните сърца“ (издателство „Скалино“), и в същото време сякаш бях подготвена какво ще ми се случи между тези 266 страници.
Книгата успя да ме изненада – и то неведнъж – точно както навремето ме изненада нейната авторка – Ади Спасова.
С Ади се запознах в магистърския курс в университета и когато за първи път я видях, тя беше сравнително „доста бременна“ и изглеждаше точно като жена, която чака дете – одухотворена и нежна. Очаквах да отвори уста и да започне да говори за пухкави бебета, гушкане, любов… (Че аз страдам от клиширани предубеждения, е друг въпрос…).
Спасова обаче още в една от първите почивки наистина си отвори устата, но само и единствено, за да разкаже някои от най-нецензурните вицове, които някога бях чувала. Не бях сигурна дали законът разрешава на бременните жени да произнасят пред неродените си деца думите, които тя ситнеше и точно това беше първата изненада. Ади не беше такава каквото изглеждаше на пръв поглед.
В тялото на това нежно и крехко същество се криеше разказвач с остър като бръснач език, който не смяташе да доукрасява историите с илюзии или да смекчава изказа си с възпитани фрази, само защото така се очаква от нея.
Същия този разказвач срещнах и в „Бряг на каменните сърца“. Колкото и поетично да ви се струва това заглавие, не се подвеждайте – това не са романтични разкази, написани от жена, напротив – тази книга е до болка реалистична и няма да ви спести нито пияниците, нито задръстеняците, нито сексманиаците и всички образи, които една книга, претендираща да описваща нашето общество, трябва да съдържа. Освен това тази книга доказва, че определения като женско и мъжко писане са просто изрази, с които критиците си запълват научните трудове.
Но тя не е и еднопластова – това не е просто книга за секс и пиене, дори и то да присъства на всяка втора страница.
Тук стигаме до втората изненада. С течение на времето се оказа, че зад привидното дори на моменти грубо отношение, зад резките отговори и нецензурните вицове, Ади всъщност е един много чувствителен, силно интелигентен и стриктно проницателен човек. Не смея да разсъждавам дали именно зад първосигналния израз на непукизъм прикрива прекалено ранимо и съвсем не каменно сърце.
Но истината е, че зад историите за Миро Секса, живота в Ботунец и камикадзето в леглото Гучито, всъщност се крият проникновени разсъждения за този объркан, абсурден и понякога много болезнен живот. Защото тази книга, както и самата писателка, се оказа не е просто изключително смешна и описваща куриозни екземпляри, а всъщност е книга за стойността, за живота, за болката, за борбата, за безсмислието, с което трябва да се справиш, за смисъла, който сам трябва да сътвориш…
Това е книга за всеки един от нас – всеки, който просто се опитва да бъде щастлив въпреки цялата помия наоколо.
