За първи път ми е трудно да пиша за прочетена книга. Затова ще започна по стандартния начин, с малко информация за самото съдържание.
Разказите в книгата на Деян Енев „Българчето от Аляска“ са разделени на 3 части. Първата „Железни скали” е за хората в България и техните съдби. Героите са най-различни от обикновена учителка, заблудена от любов жена, дървосекачи до редник и т.н. Срещаме ги из различни кътчета на България. Втората част, „Писмо до Камелия”, всъщност е само един разказ със същото име. Това е и един от разказите, който най-много ми хареса. Последната част „Сребърни планини” са разкази, изпълнени с носталгия по отминалата младост на автора. Щастливи спомени от друго време, което вече го няма. Но така предполагам е, винаги, когато мислиш по изгубената младост.
Деян Енев пише увлекателно, едно поетично и четеш, четеш и те увлича. Разказите са интересни, но…….., просто са прекалено песимистични. Да, те показват едно от лицата на България, но само едно. Съдбите на повечето герои са тъжни и ако трябва да избера точната дума – безнадеждни. Героите живеят, но сякаш вече са мъртви.
Винаги, когато си купя книга с разкази, имам навика да отворя на случайно избран разказ и да го прочета, после вече чета както трябва от първия до последния разказ. Така че тук попаднах на „Сватба” и чувството, с което историята ме остави, не ми хареса. Не харесах учителката, която е само на 35, а вече се е предала на живота. Аз обичам всички истории за любов, има велики любовни истории, някои щастливи, други трагични, но всички са прекрасни. Е, този разказ и нейната героиня са безлични и трагични. Не харесвам такива герои.
Нищо, казах си, ще почета още и може да видя други хора, други съдби, все пак са разкази. Да, ама не. Следващите истории бяха не по-малко потискащи. Семейство, което, за да се издържа, предлага секс услуги. Малкото циганско момиченце, което се превръща в поредната смачкана и притисната от живота жена. И още, и още – редяха се история след история, които оставяха само тъга.
Животът е пъстър, изтъкан от добри и лоши неща. Той е красив, грозен, тъжен, смешен, гротескен, прекрасен, уникален, безнадежден, щастлив, нещастен. Но в тези разкази аз не видях щастливи хора, всички бяха уморени от това, че живеят, нещастни от съдбата или съдбата ги беше направила нещастни. А с тов, аз не съм съгласна – ако някой иска да представи цялостна картина, нека покаже не само лошите страни, но и хубавите.
Нима в България няма щастливи хора, нима няма хора, които са успели? Ето – едноименният разказ „Българчето от Аляска”. Излишен драматизъм в една обикновена житейска история. Детето е заминало в чужбина, но образът на майката е толкова трагичен, че по-скоро подобава на жена, загубила сина си на война и дори не знае къде е погребан. Мога да противопоставя на този разказ история, която е истинска, на жена, която аз лично познавам. Разведена, не е богата, беше изпратила и двамата си синове за Канада преди години, когато единият бил на 17, а другият – на 19, и поради скъпите билети не ги беше виждала около 5-6 години. Но това е един от най-позитивните хора, които познавам, чиито очи грееха като слънца, а не бяха „тъмния и страшен поглед на майката, като на вълчица”. И тази жена е щастлива, защото знае, че децата й са добре, не се оплакваше и винаги намираше положителното във всяка ситуация и във всяко нещо.
За другите разкази, посветени на миналото и на места из София, които вече не съществуват, хубави истории, ама пак тъжни. Какво било някога, на мястото на старото кино, на антикварната книжарница и т.н.
Една книга трябва да те замисли, да те накара да си задаваш въпроси, да ти открие цял нов свят. Но какво научих от книгата на Деян Енев, че България е едно тъжно място за живеене.
Затова бъдете позитивни, за да може бъдещите разкази, посветени на хората в България, да са по-щастливи!
