Антиутопичната трилогия на Вероника Рот започна със силна доза адреналин в лицето на “Дивергенти”, но в продължението “Бунтовници” говори все по-ярко с езика на войната. Между страниците вече ясно се промъква и онази умора, която неминуемо съпътства живота между битките и вечното колебание кой е приятел и кой враг. През по-голямата част от действието настроението остава тягостно, а героите все по-малко се усмихват.
Докато при подобни трилогии втората книга често е свързана с изключително насищане на действието, тук Вероника Рот е избрала малко по-различен похват. В “Бунтовници” тя дълбае много повече в личността на главната героиня, отколкото в започналата война между кастите. Това не означава, че действието спира, но някак забавя ход, докато терзанията и колебанията на Трис се засилват.
В основата на всичко това стои смъртта на родителите на героинята, фактът, че миналото им остава загадка за нея, както и това, че самата Трис убива един от най-близките си приятели. Именно от неговия дух тя не успява да се отърве, а това допълнително обтяга все по-сложните й отношения с Тобиас.
Интересното е, че Вероника Рот е предпочела да посвети “Бунтовници” много повече на любовта между Трис и Фор. Тя все по-ясно подсказва колко е трудно да се опиташ да намериш думата “нас”, когато ти самият не знаеш кой си. Защото, както Беатрис, така и Тобиас, има своите вътрешни битки, своите вътрешни врагове, срещу които трябва да се изправи.
На фона на всичко това кастовата система все повече започва да прилича на мираж, докато не става ясно, че всъщност този ред е само частица от цяла една вселена, също толкова объркана и неясна, колкото и тази.
В “Бунтовици” на преден план изключително плавно излизат безкастовите, онези, които са отхвърлени от обществото като негодни, защото не са се вписали напълно в изискванията на дадена каста. Самите те обаче не са толкова безпомощни, колкото изглеждат, а часът на действието им вече е настъпил.
Играта на котка и мишка стига дотам, че вече не се знае кой е хищникът и кой жертвата. Това прави четенето на “Бунтовници” също толкова леко и увлекателно, както при “Дивергенти”. Пукнатините на този свят започват да се разтварят все по-ясно във втората книга от поредицата и предстои тепърва да видим кой ще падне в пропастта и кой ще остане верен не на кастата си, а на себе си.
За мен лично “Бунтовници” не беше толкова емоционална колкото “Дивергенти”, но одобрявам подхода на писателката и разбирането й, че в подобен род книги не бива да мислим само за онова, което е извън героите, а и за онова, което се крие вътре в тях.
Не бива да пропускаме и красивата корица, особено на фона на множеството зле изглеждащи книги у нас. От “Егмонт България” са решили да запазят визията на поредицата такава, каквато е в САЩ. Смятам, че не са сгрешили.
