Преди няколко години започнах да чета Стивън Кинг с голям ентусиазъм. Стартирах с „Дългата разходка“ (тогава не знаех, че това е един от романите, написани под псевдонима Ричард Бакман), после минах през „Зеленият път“, „Мизъри“ и „Кери“. Както виждате, нямах велик замисъл, просто хващах това, което ми попаднеше. И всичко между мен и Краля на ужаса вървеше добре, докато през една лятна ваканция не си причиних двата тома на „То“. Ентусиазмът ми бе потушен от безмилостна едномесечна параноя. Дотогава не ми се беше случвало книга да ми въздейства по толкова психарски начин, а аз обичам психарски книги. Така и не подхванах друга творба на Кинг… досега.
„Бягащият човек“ (изд. „Ибис“) всъщност е изключително подходяща за читатели, които са изкушени от Стивън Кинг, но са възпрепятствани от параноята си (моля ви, не ми казвайте, че съм единствената). Това е последният роман, излязъл под псевдонима Ричард Бакман, и е чистокръвна дистопия. Рекламираха ми го също и като книгата, от която Сюзан Колинс се е вдъхновила за световноизвестната си трилогия „Игрите на глада“, което беше допълнителна кукичка за любопитството ми.
Светът, който Кинг описва, е като изваден от кошмарите на цивилизования човек. Годината е 2025 (винаги съм се чудила как авторите, които пишат за бъдещето, решават в коя година да се развива действието), а САЩ се намират в същинска икономическа, екологична и социална пропаст. Огромната част от населението мизерства в ужасяващо замърсени и противни гета, докато процентът привилегировани обитава луксозните квартали. Не че на някой му пука какво се случва. Всеобщата телевизия грижливо замазва очите на цялото население с извратени игри, в които окаяниците рискуват живота си и в по-голямата част от случаите го губят, за да припечелят някаква сума. Вземете например „Пътечката на паричките“ (обожавам заглавието на това шоу), в което хора със сърдечни и дихателни проблеми са принудени да тичат върху бягаща пътечка и успоредно с това да отговарят на въпроси. Всеки грешен отговор увеличава скоростта на пътечката, докато участникът не колабира или не получи инфаркт.
Черешката на всички тези садизми обаче е „Бягащият човек“ – най-зрелищната игра на Всеобщата телевизия, в която участникът е преследван из цялата страна от глутница специално обучени Ловци. Ако успее да оцелее в продължение на месец, печели един милиард долара. Малко е обезкуражаващо обаче, че досегашният рекорд е осем дни, а има и още един тънък момент – всеки зрител, който зърне беглеца и го издаде на Всеобщата телевизия, получава възнаграждение.
Главният герой Бен Ричардс е достатъчно окаян и циничен, че да се прости с живота си и да се запише като участник в „Бягащият човек“. Невръстната му дъщеричка е болна и няма пари за лечението й. Единственият шанс за живота й е баща й да получи някаква сума от гадовете от Всеобщата телевизия. Само че никой от въпросните гадове не подозира какви главоболия ще им създаде Бен. Досега не е имало участник, който да се бори като него – не само срещу Ловците, а срещу цялата система.
Дори с моя скромен опит мога да преценя, че „Бягащият човек“ не носи същото настроение като 
познатите ми романи на Кинг. Не само защото е дело на писателското алтер его на Краля, а и защото е като оголен нерв, чиято единствена цел е да ти причинява дискомфорт. Напрежението те запраща през историята със задъхваща скорост и буквално разсичаш страниците, за да стигнеш до унищожителния финал. Напрежението обаче не се дължи на страха, майсторски изградения психологизъм или свръхестествения елемент, а на… екшъна. Нещо, с което изобщо не съм свикнала да свързвам Кинг, а тук е в основата на цялата история. Дори главите са под формата на обратно броене, стремглаво приближаващо те към финала.
Макар „Бягащият човек“ да е концентрирано развлечение, дистопичният елемент също е много силен. Книгата е издадена през 1982 г. и описаните в нея телевизионни игри едва ли ще ви прозвучат особено шокиращо, може би като леко хиперболизирани варианти на добре познатите ни „Страх“, „Сървайвър“, „Биг Брадър“ или някоя от онези странни японски програми. А коварното правителство, което манипулира и съсипва психически и физически поверениците си, се е превърнало в същинска класика в жанра. Класика, каквато е и „Бягащият човек“.
В новото издание е включено и интригуващото есе „Колко бе важно да бъда Бакман“, в което Стивън Кинг разказва за писателското си алтер его и за творческия му процес. На мен лично ми беше изключително интересно да прочета как Краля не гледа на Бакман просто като на псевдоним, а като на отделна личност със собствен писателски почерк, собствен живот и идентичност. Даже е леко зловещо.
Честно казано, „Бягащият човек“ ми помогна да преодолея малко от кингофобията си. Дори ми се прииска да си дам нов шанс с някой от най-емблематичните романи на Краля, може би „Сияние“ или „Тъмната половина“, за която говори в „Колко бе важно да бъда Бакман“. Да видим.
