Винаги ми е било трудно да направя рецензия за книги като тази. Не защото е сложна или носи неразгадаеми послания, а тъкмо поради обратното. Ще обясня…
Вчера една позната ме попита как е книгата.
„Супер е! Трябва да я прочетеш!“
„А за какво се разказва?“
„За едно момче, което се влюбва в момиче. Момичето се разболява и умира, а момчето осъзнава, че е всъщност е влюбено в друга.“ (Да, знам, че това описание на нищо не прилича, но си имах работа и не ми се занимаваше.)
„Боза, значи?“ – пита моята позната и вече е готова да премине на друга тема.
„Е как боза? Нали ти казах, че е супер?“ – отговарям, възмутена, че не ме е слушала внимателно.
„Абе с този сюжет, едва ли…“
„Че какво му е на сюжета? Историята е проста, но пък с какви послания…“
„И какви пък са тези послания?“ (Усещам, че се заяжда.)
„Ами за нуждата от мечти, за необходимостта от себеоткриване, за истинската любов…“
„Да бе да, ясно.“ – отвръща познатата ми припряно. (Изглежда, сякаш се е съгласила с мен.)
„Ако искаш, ще ти я дам…“
„Ами… Аз… Имам много книги и… нямам време… Може би друг път…“
И така, аз съм победена, а заради моята неспособност да правя рецензии, книгата загуби един читател.
И тогава ми хрумна нещо. Има книги, за които рецензията е излишна. Историите в тези книги са прости, героите са познати, посланията са универсални, но ние някак си имаме нужда от всичко това. Имаме нужда да станем част от красива история, да познаем себе си в героите й, да си припомним позабравени истини.
„Бяла като мляко, червена като кръв“ (изд. „Обсидиан“) е такава книга. В нея се преплитат трепетите на младостта и изпитанията на съзряването, мечтата за бурна любов и нуждата от любов-пристан, желанието да си част от другите и стремежът да бъдеш преди всичко себе си – преплитане на бяло и червено, във вихъра на което едно момче ще се превърне в мъж.
Това е историята – обикновена и толкова позната, но ценна именно поради способността си да те прави съпричастен към случващото се. Защото отвъд неизвестните имена на героите всъщност стоят нашите собствени образи – образът на разбунтувания и вечно търсещ себе си Лео, образът на вярната и винаги подкрепяща Силвия, образът на болната, но толкова силна Беатриче, образът на мъдрия и разбиращ Мечтател. И след всяка прочетена страница осъзнаваш все повече и повече, че това е роман-огледало – огледало на самия теб, на самия живот.
Да, има книги, за които рецензията е излишна. Такива книги не трябва да се преразказват. Те трябва да се четат. Затова, когато следващият път някой ме попита дали този роман си заслужава, ще си спестя празните приказки и просто ще му го дам.
Ревюто е публикувано за първи път на 5 август 2010 г.
