Когато имаш наследство от Шерлок Холмс, Еркюл Поаро, Филип Марлоу и още дузина любими протагонисти от детективските романи, едва ли е лесно да прокараш нов персонаж, ако не си име в литературата. На Робърт Галбрейт обаче му се е получило повече от чудесно в „Зовът на кукувицата“ – дами и господа читатели, посрещнете Корморан Страйк, нова звезда на детективския небосклон.
Имате много причини да харесвате Корморан – едър и снажен, ветеран от Афганистан, внимателен към останалите и разбира се – умеещ да „слуша между думите“ (това ние го „прочитаме между редовете“, разбира се). Не, симпатиите ви към Страйк няма да са основани на това, че е загубил единия си крак във войната, нито че е извънбрачно дете на британска рокзвезда, макар тези две особености на миналото на частния детектив да му помагат солидно при работата му. Ще го харесате, защото умее да изслушва, запомня важни за хората детайли за личния им живот, обръща внимание и на неща, които за другите са нещо тривиално. И тук говоря за чисто човешката страна на Корморан Страйк, професионалните му маниери са логични.
И като споменах в началото думата наследство, това е и една от основните сюжетни линии в „Зовът на кукувицата“. Една от най-обичаните манекенки на Великобритания пада от балкона на собствения си апартамент, полицията заключава, че става въпрос за самоубийство и всичко сякаш е приключено. Докато 3 месеца след инцидента братът на Лула не решава да наеме частен детектив да разследва все пак случая…
Робърт Галбрейт започва да реди сериозен пъзел пред Корморан, срещайки го постепенно с показанията на всички основни „герои“ от живота на Лула Ландри – доведени брат, майка и чичо, приятели модели и наркомани, вманиачен дизайнер, гадже рокзвезда, вдъхновяван от нея рапър, филмов продуцент и пристрастената му съпруга, охранители, шофьори. В подреждането на пъзела помага и „временната асистентка“ в детективското бюро Робин, която отдавна е влюбена в… детективската работа. Добрите хора се събират, рано или късно, това е ясно.
Детективският роман не е нещо, което ще ме държи буден нощем, нито ще тропам с крак, докато не разбера кой е убиецът. Но в „Зовът на кукувицата“ има достатъчно привлекателни елементи, нехарактерни за жанра – различни социални слоеве, поставени един до друг без излишно напрежение, изграждане на личните истории извън разговори на чашка-две в кръчмата (е, и тук има такива, няма как), ненатрапващи се политически и социокултурни препратки.
„Зовът на кукувицата“ е чуден кросоувър, който заслужава интереса не само на любителите на криминалната литература. Ще ми се да вярвам, че манията по книгата не се дължи само на факта, че дни след излизането й на английски стана ясно, че Робърт Галбрейт не е точно този, за когото се представя…
P.S. Да, Робърт Галбрейт е псевдоним на Джоан Роулинг, но подозирам, че беше редно поне един текст за „Зовът на кукувицата“ да не започва с това :) Просто защото книгата си има достатъчно други предимства.
Ревю за романа и от Христо в „Книголандия“.
